Шпицкоманда
| Шпицкоманда | |
| Информация |
|---|
Шпицкоманди се наричат доброволчески паравоенни формирования, участвали съвместно с войската и полицията в потушаването на Септемврийското въстание през 1923 година. Участниците в тях са наричани шпицкомандаджии. Името идва от острите върхове на обувките – тип „шпиц“, които носели.
Основание за съставянето на шпицкомандите е клаузата за гражданската милиция от решение на Междусъюзническата военна комисия в България от 1920. То позволява мобилизация на доброволчески части, не по-големи от 1000 души в случаи на „поддържане на обществения ред, застрашен от комунистическите вълнения“[1]. Действието на шпицкомандите е в разрез с първоначалното решение, тъй като според него „Те биха могли да получат оръжие от редовните складове, но не ще могат в никой случай да го използват за огневи цели“[1]. През 1923 година обаче е издадено специално разрешение на Междусъюзническата военна комисия за мобилизиране на допълнителен контингент „граждани доброволци“. Главна роля в тези формирования играят запасните офицери и войници[2].
В Септемврийското въстание доброволните отряди се отличават в отбраната на Берковица на 24 септември 1923 и на Лом – 23 – 25 септември. Въпреки че са принудени да отстъпят Берковица, нейните защитници – предимно зле въоръжени опълченци, пленяват две червени знамена[3].
Документирани са случаи на жестоко отношение на шпицкомандаджии срещу пленени метежници и техни помагачи.[4] Изстъпленията на шпицкомандата на полковник Кузманов на 5 септември 1923 в село Лопушна вдъхновяват Антон Страшимиров да напише произведението си „Хоро“. Тогава полковникът заповядва на селяните да играят хоро около натрупаните на площада трупове на убити въстаници и да плюят върху тях.[5]
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б Решение на ликвидационния орган на Междусъюзническата военна комисия в България от 19 септември 1920, публикувано в Сборник „Септемврийско антифашистко въстание, 1923 г. Документи и материали.“ том 2, изд. 1983
- ↑ Янчев, Веселин. Офицери без пагони. Съюзът на запасните офицери в България 1907 – 1945, София 2000, с. 55
- ↑ Протойерей Йордан Попов. Записки по небългарските въстания, София 1992, с. 27 – 28, 36 – 37
- ↑ Николай Христозов, „По дирята на безследно изчезналите“, С., изд. 1984, страница 15 – 16
- ↑ Милан Миланов, „От Петрохан до Лом“, Монтана, изд. 1973