Николай Христозов (писател)
Тази статия е за писателя Николай Христозов. За футболиста вижте Николай Христозов (футболист).
| Николай Христозов | |
| Роден | 6 януари 1931 г. село Раковски (дн. Димитровград), Царство България |
|---|---|
| Починал | 15 май 2015 г. |
| Професия | редактор |
| Националност |  България |
| Жанр | стихотворение, историческа документалистика |
| Направление | социалистически реализъм |
| Дебютни творби | стихове във в. „Родопска борба“ (1947) |
| Известни творби | „По дирята на безследно изчезналите“ (1972) |
| Награди | Димитровска награда „Пеньо Пенев“ (1976) „Александър Паскалев“ от Община Хасково (2006) |
Николай Димитров Христозов (6 януари 1931 – 15 май 2015) е български писател, поет, публицист и преводач.
Биография
[редактиране | редактиране на кода]Роден е на 6 януари 1931 г. в хасковското село Раковски, днес Димитровград. Завършва гимназия в Хасково (1948) и българска филология в Софийския университет (1952). Бил е учител по литература, главен редактор на литературните предавания на Радио София, заместник главен редактор на списание „Септември“ (от 1972), главен редактор на списание „Обзор“. Бил е и първи заместник-председател на Съюза на българските писатели (от 1980), председател на Координационния съвет „13 века България“.
Творчество
[редактиране | редактиране на кода]За пръв път печата стихове през 1947 г. във в. „Родопска борба“ (Хасково).
Автор на книгите със стихове „Първи песни“ (1958), „Знамената не тежат“ (1965), „Деветнайсет песни за Цветан Зангов и една за нас“ (1966) „Бдение“ (1969), „Третата планета“ (1971), „Ранено мълчание“ (1975), „Битка за мигове“ (1976), „Сняг в гнездото“ (1981), „Земя без въздух“ (1989), „Черна кутия“, „Вик в есента“, „Пропукано сърце“ (избрани стихове, 2006).
Прозаични книги: „Дългът да живееш. Документална повест за Цветан Зангов“ (проза, 1967, 1981), „По дирята на безследно изчезналите“ (1972, 1973, 1977, 1978), достигнала милионен тираж, по нея е създаден телевизионен сериал, „Границите на оптимизма“ (публицистика, 1978), „Гарнизонното стрелбище“ (1983), „В сянката на планината“ (2000).
Превежда Кайсън Кулиев („Избрани стихотворения“, 1969); Пабло Неруда („Сто сонета за любовта“, 1979, 1994); Владимир Набоков („Странник божий“, поезия, 1999). Негови книги са преведени в Русия, Полша, Чехия, Естония, Украйна и Турция.
Може би най-известната му книга е документално-художествената творба „По дирята на безследно изчезналите“, пресъздаваща от прокомунистически позиции събитията от 1923 – 1925 г. и т. нар. бял терор.[1] Книгата е адаптирана в едноименния минисериал „По дирята на безследно изчезналите“.
Признание и награди
[редактиране | редактиране на кода]Удостоен е с държавна Димитровска награда, три пъти „Наградата на София“, националната литературна награда „Пеньо Пенев“ (1976), наградата на Съюза на преводачите в България, „Златно перо“ на Съюза на българските журналисти и други национални отличия. Почетен гражданин на София, Хасково и Димитровград (1981). За цялостно творчество получава специалната награда „Александър Паскалев“ от Община Хасково за 2006 г.
Вижте също
[редактиране | редактиране на кода]Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ „По дирята на безследно изчезналите“, София 1972, „Партиздат“, първо издание – в книгата се описват качества на комунистическите революционери като „героизъм“, „мъжество“ и „стоицизъм“, „стоманената сила на революционера“ – с. 22 и др. Турският превод на книгата е „Цанковият кървав фашизъм“.
Външни препратки
[редактиране | редактиране на кода]
|
