Социалистически реализъм
Социалистическият реализъм, съкратено соцреализъм, е художествен стил на литературния реализъм, появил се през 20 век. Той има политическа насоченост и основната му задача е да насърчава и задълбочава идеите на социализма и комунизма.
Стилът е представен при всички форми на изкуството: архитектура, литература, сценични изкуства и визуалните изкуства.
История
[редактиране | редактиране на кода]Възниква в началото на 20 век и се утвърждава след успеха на Октомврийската революция от 1917 г.
Самият термин социалистически реализъм е въведен през 1932 г. в СССР. Смята се,[1] че е използван за пръв път във вестник „Литературная газета“ от 23 май. Теоретическите му основи са поставени от Карл Маркс, Фридрих Енгелс, Георгий Плеханов и Анатолий Луначарски. Още през 1918 г. по инициатива на Владимир Ленин се разработва план за „монументална пропаганда“, чиято цел е разпространение на социалистическата идеология. Важно място в него заема изкуството, на което е отредена ролята да обслужва партийните цели. След установяване на „диктатура на пролетариата“ в държавите, попаднали в сферата на влияние на СССР (страните от Източния блок), социалистическият реализъм е възприет и в тях. Държавните им ръководства го налагат като единствено правилен художествен метод, определян от тях като „нов етап в художественото развитие на човечеството“ и „закономерно продължение и развитие на най-добрите реалистични традиции на изкуството“.[2]
Течението намира привърженици и извън Източния блок, сред симпатизинти на соцреализма: Диего Ривера (Мексико), Давид Сикейрос (Мексико), Фернан Леже (Франция), Франс Мазарел (Белгия).
Литература
[редактиране | редактиране на кода]За основоположник на социалистическия реализъм в литературата се сочи писателят Максим Горки (романът „Майка“). Известни представители на движението са Михаил Шолохов („Те се сражаваха за родината“, „Разораната целина“), поетът Владимир Маяковски, а в България – Пеньо Пенев.
Изобразително изкуство
[редактиране | редактиране на кода]При зараждането си социалистическият реализъм е само едно от теченията в културния живот на Русия. След 1917 г. съветската власт прави всичко възможно да го наложи и утвърди. Художниците модернисти Василий Кандински и Марк Шагал са привлечени на отговорни длъжности в областта на културата, но тъй като „те не са в състояние да разберат съветските стремежи към реалистично изкуство“,[3] скоро са принудени да напуснат родината си. Заявявайки, че се опира на традициите на критическия реализъм, руското народно творчество и передвижниците, соцреализмът проявява нетърпимост към инакомислещите. Дори ляво ориентирани артистични групи като „Пролеткулт“ са подложени на гонение заради „ляво сектантство“.[3] През 1922 г. е основана Асоциацията на художниците на революционна Русия (АХРР). Нейните членове Борис Кустодиев, Константин Юон, Исак Бродски и други се самоопределят като наследници на передвижниците. Техните възгледи се считат от властта за еталон на социалистическия метод в изкуството. Сдружението „Четирите изкуства“ и „Дружеството на московските художници“ като цяло също следват официалната партийна линия. Въпреки това на тях се гледа с известно подозрение от страна на правителството.
Соцреализмът влиза в конфликт със съвременното му западноевропейско изкуство, което неговите привърженици обвиняват във „формализъм“, „субективизъм“ и „упадъчен натурализъм“.[2] Направленията експресионизъм, кубизъм, футуризъм и други, са определяни като упадъчни и реакционни.[4] От художника се изисква социална ангажираност и пресъздаване на сюжети, определени от партийното ръководство на държавата. В СССР такива са Октомврийската революция, Червената армия, Великата отечествена война. В България основните теми са съветската армия, антифашистката съпротива и трудовото ежедневие.
Силно развитие получават монументалната скулптура и архитектура, където се проявяват отчетливо тенденции към гигантизъм. Пример в това отношение е скулптурната композиция „Работник и колхозничка“ в Москва, дело на Вера Мухина. В стремежа да се демонстрира превъзходството на комунизма над капиталистическото общество се изграждат огромни жилищни комплекси, като този на „Калинински проспект“ в Москва (1961).
В България пионер на социалистическия реализъм в монументалната скулптура е Иван Фунев. Като образци в архитектурата могат да се посочат паметникът на връх Бузлуджа и мавзолеят на Георги Димитров.
Тоталитарните режими използват изобразителното изкуство за утвърждаване на култа към личността. В епохата на социализма се създават множество произведения, възвеличаващи Владимир Ленин, Йосиф Сталин, Георги Димитров, Тодор Живков, Николае Чаушеску, Енвер Ходжа.
Кино
[редактиране | редактиране на кода]На киното се отдава особено значение заради възможностите, които то представя като средство за пропаганда. „От всички изкуства за нас сега най-важно е киното“, заявява Ленин в „Беседа на В.И. Ленин с А.В. Луначарски“.[5] Самите партийни и държавни ръководители имат решаваща роля при определяне съдбата на филмовите проекти.
Забележително произведение на социалистическото кино е „Броненосецът «Потьомкин»“ от режисьора Сергей Айзенщайн, присъстващо неизменно в челните места на класациите за най-добри филми. Сред безбройните киноленти, посветени на Червената армия и Великата отечествена война, като образци могат да се посочат „Свой сред чужди, чужд сред свои“ (1974) от Никита Михалков и „Бялото слънце на пустинята“ (1969), съчетали пропагандни внушения с художествени качества и интригуващи сюжети.
Известни заглавия в българското социалистическо кино са „На малкия остров“ (1957) от режисьора Рангел Вълчанов, „Черните ангели“ (1970) от Въло Радев, сериалът „На всеки километър“ и последвалия го филм „На живот и смърт“.
Галерия
[редактиране | редактиране на кода]-
„Ленин в Смолний“, Исак Бродски, ок. 1925 г.
-
Монументът на връх Бузлуджа (детайл)
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ ((ru)) „Социалистический реализм“ – статия в artpaint.kiev.ua
- ↑ а б „Философски речник“, Издателство на БКП, София, 1968, стр. 497.
- ↑ а б Ханс Байер, „Стилове в изкуството“, издателство „Български художник“, София, 1981.
- ↑ „Речник на чуждите думи в българския език“, издателство „Наука и изкуство“, София, 1970 г.
- ↑ ((ru)) „Об одной фальсификации (Ленин о кино)“
Библиография
[редактиране | редактиране на кода]- Евгений Добренко, Метафора власти. Литература сталинской эпохи в историческом освещении, Мюнхен, 1993.
- Evgeny Dobrenko and Thomas Lahusen, eds. Socialist Realism without Shores, Durham and London, Duke University Press, 1997.
- Евгений Добренко, Формовка советского читателя, Санкт-Петербург: Академический Проект, 1997.
- Евгений Добренко, Формовка советского писателя. Социальные и эстетические истоки советской литературной культуры, Санкт-Петербург: Академический Проект, 1999.
- Евгений Добренко и Ганс Гюнтер, сост. Соцреалистический канон, Санкт Петербург, 2000.
- Evgeny Dobrenko, Political Economy of Socialist Realism, New Haven, Yale University Press, 2007.
- Evgeny Dobrenko, Stalinist Cinema and the Production of History: Museum of the Revolution, Edinburgh, Edinburgh University Press & New Haven, Yale University Press, 2008.
- Evgeny Dobrenko and Marina Balina, eds. Petrified Utopia: Happiness Soviet Style, London & New York: Anthem Press, 2009.
- Пламен Дойнов, Българският соцреализъм: 1956, 1968, 1989. Норма и криза в литературата на НРБ. Изд. „Сиела“, Институт за изследване на близкото минало. С., 2011.
- Социалистическият реализъм: нови изследвания. Поредица „Литературата на НРБ: История и теория“ – книга 1. съст. Пламен Дойнов, НБУ, С., 2008.
Вижте също
[редактиране | редактиране на кода]Външни препратки
[редактиране | редактиране на кода]- Пламен Дойнов, Соцреализъм и алтернативи: аспекти на каноничността. Към нова история на литературата от периода на НРБ, Българистика Nuova, год. I, 2012 (за 2010 – 2011)
- Съветска живопис – галерия ((ru))
- Марков Д.Ф., Тимофеев Л. И., „Соцреализм – социалистический реализм“ на сайта Pseudology.org ((ru))
|