Направо към съдържанието

Чернова:Dobruca Beyliği

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Тази статия е за туркменското княжество, наречено Добруджанско княжество . За областта наречена Добруджа може да разгледате статиите Добруджа, а за княжеството в българската и румънската история Добруджанското княжество .

Добруджанското княжество е краткотрайно тюркменско княжество, съществувало в Добруджа между 1281 и 1299 г., управлявано от Сеит Исмаил Салтък, син на Саръ Салтък .

Сейит Исмаил Салтук, син на Сари Салтук, потомък на Салтъклу, завладява Синоп и района на Амасия, който е заловен от понтийците, с група войници. Въпреки това селджукският везир Мухитин Перване (1262-1277), IV. Чрез Kılıç Arslan той отстранява Seyyit İsmail Saltuk и хората му от този регион и назначава сина си за губернатор там. През 1264 г. Исмаил Салтук поискал място от Византия и се заселил в района на Делиорман със своите светии и хиляди шатри на Чепни и се опитал да си направи дом. От друга страна, II., които се скараха помежду си поради борбата за трона. Едно от децата на Гияседдин Кейхюсрев, византийски император 8-ми. Той поискал от Мишел място за себе си и неговия кръг и тези селджукски господари отишли в района на Делиорман със Сеит Сари Салтук и се смесили с чепните. След това Сейит Сари Салтък отива в Крим и заедно с Ногай, хана на Златната орда, те преминават от Крим в Добруджа през 1281 г., завладяват дунавските племена (област Добруджа) и правят тяхна родина. През 1282 г. Исмаил Салтък и подвластните му чепни племена се установяват в Добруджанския край и създават Добруджанското княжество. Въпреки това, Seyit İsmail Saltuk умира през 1297 г. в град Исакча в Добруджа (гробът му е в Бабадаг близо до Исакча).

В резултат на това 13. През 19 век има значителна миграция и колонизация на селджукските туркмени от Анатолия към Добруджа.

Когато синът на Сари Салтък Исмаил Салтък умира през 1297 г., синът му Едже Халил Салтък става глава на княжеството.

През 1299 г. татарският хан и неговите племена, поели властта в резултат на тронните битки в Златната орда, нападат златноордския хан Ногай и най-близкия съюзник на Ногай, туркмените, в района на Добруджа. Това се дължи и на византийски провокации. Татарите, които поеха управлението, разпръснаха чепните под командването на Едже Халил и армията на техния съюзник, канът на Златната орда Ногай.

През 1310 г. (в някои източници: 1306 г.) Едже Халил Салтък, внукът на Сари Салтък, взе Чичек Хатун, съпругата на убития хан на Златната орда Ногай, нейния син Тюри и няколко ногайски войници и отиде в Анадола от Дарданелите с всички туркмени преминал в Кареското княжество и се укрил в него. (източниците варират между 10 хиляди и 150 хиляди палатки) Командирите на Кареси посрещнаха с уважение тези туркмени и Едже Халил, които бяха потомци на Гази Евранос и Хаджи Илбей Сари Салтук, и ги заселиха в земите на Кареси. Едже Халил Карези воюва срещу Византия като един от нейните командири.

С анексирането на Княжество Карези от Османската империя през 1360 г. Едже Халил постъпва на османска служба.

Някои от събитията са описани в Saltukname.

Днес се смята, че повече от 100 алевитски села Чепни, живеещи в провинциите Балъкесир и Чанаккале и област Бергама, са продължение на тези туркмени. Смята се, че някои от тях са станали сунити/зеленчуци, като са се смесили с други туркменски племена.

  • Ebü'l-Hayr-ı Rûmî, Saltuknâme I-II-III, hazırlayan Şükrü Halûk Akalın, Ankara - İstanbul, 1987 - 1988 - 1990
  • Evliya Çelebi, Seyahatnâme, Haz. İsmet Parmaksızoğlu, 1000 Temel Eser, İstanbul, 1971, s. 102
  • Yazıcıoğlu Ali, Tevârih-i Âl-i Selçuk, Topkapı Sarayı Kütüphanesi, Revan Köşkü bölümü no.1391, 233a
    • Grace M. Smith, Some Türbes/Maqams of Sarı Saltuq an Early Anatolian Turkish Gazi-Saint, Turcica, XIV, 1982, ss.216-225
    • Menakıb-ı Hacı Bektâş-ı Velî “Vilâyetnâme”, Hazırlayan Abdülbâki Gölpınarlı, İnkılâp Kitabevi, İstanbul, 1990, s.47
    • Machiel Kiel, “The Türbe of Sarı Saltuk At Babadag-Dobrudja. Brief Historical and Architectonikal Notes”, Güney-Doğu Araştırmaları Dergisi, Sayı: 6-7, İstanbul, 1978, s. 212; F.W. Hasluck, a.g.e., s. 115.