Ектор Берлиоз
Ектор Берлиоз Hector Berlioz | |
френски композитор | |
Ектор Берлиоз през 1863 г. | |
Роден |
11 декември 1803 г.
Кот Сент Андре, Франция |
---|---|
Починал | |
Погребан | Париж, Франция |
Религия | атеизъм |
Музикална кариера | |
Стил | Класическа музика |
Инструменти | китара, Флажолет, флейта, саксофон |
Направление | Романтизъм |
Активност | от 1815 г. |
Участник в | Royal Swedish Academy of Music, „Академия на изящните изкуства“ |
Подпис | |
Уебсайт | www.hberlioz.com |
Ектор Берлиоз в Общомедия |
Луи-Ектóр Берлиоз (на френски: Louis-Hector Berlioz) е френски композитор, диригент, музикален критик и теоретик, един от значимите представители на Романтизма. Най-известен с композициите „Фантастична симфония“ („Symphonie fantastique“, 1830) и „Реквием“ („Requiem“, 1837), той оказва и значително влияние върху по-късната оркестрална музика със своя теоретичен труд „Голям трактат за съвременната инструментация и оркестрация“ („Grand traité d’instrumentation et d’orchestration modernes“, 1844). Автор е и на около 50 песни.
Берлиоз създава програмно-романтичната симфонична музика, въвежда лайтмотива (idée fixe), като характеризира герои, образи, събития в произведението, обогатява изразните и звукоизобразителните възможности на оркестъра чрез нови похвати в оркестрацията и въвеждане на нови музикални инструменти. Той става известен и с използването на огромни оркестри за своите произведения, като на няколко концерта дирижира оркестри от повече от хиляда музиканти.[1]
Влиянието на Ектор Берлиоз е ключово за по-нататъшното развитие на Романтизма и е особено значимо при композитори като Рихард Вагнер, Николай Римски-Корсаков, Ференц Лист, Рихард Щраус, Густав Малер.[2] През 60-те и 70-те години на 20 век музиката на Берлиоз е отново популяризирана, най-вече с усилията на британския диригент Колин Дейвис, който записва всички негови произведения.
Биография
[редактиране | редактиране на кода]Произход и образование
[редактиране | редактиране на кода]Ектор Берлиоз е роден на 11 декември 1803 г. в градчето Кот Сент Андре край Гренобъл.[3] Баща му, Луи-Жозеф Берлиоз, е уважаван местен лекар и лично полага грижи за образованието на сина си.[4][5] Докато бащата е атеист с либерални възгледи, майката на Берлиоз, Мари-Антоанет, е религиозна католичка.[6][4][5] Семейството има шест деца, но освен Ектор само две момичета доживяват до зряла възраст – Нанси и Адел, които остават близки с Берлиоз през целия им живот.[7][6]
За разлика от други известни композитори на епохата, Берлиоз не е дете чудо. Никой в семейството му не се занимава с музика и той започва да учи флейта едва на 12 години; по това време прави и първите си малки композиции и аранжименти. Разубеден от баща си, той така и не се научава да свири на пиано, особеност, която самият той по-късно определя като едновременно полезна и вредна.[8] В същото време Берлиоз се научава да свири добре на китара, флажолет и флейта.[9] Хармония изучава самостоятелно от учебници, без да е получил формално образование в тази област.[6] Повечето от ранните му композиции са романси и камерни пиеси.[10]
Едва 12-годишен, според неговите „Мемоари“, Берлиоз за пръв път преживява увлечение по жена, негова 18-годишна съседка на име Естел Дюбьоф.[4][11] Още от ранна възраст той проявява склонност към романтизма – любовни увлечения, възхищение от романтичната литература, силно вълнение пред откъси от Вергилий, Шекспир и Бетховен.[12][6]
През март 1821 година Ектор Берлиоз завършва средно училище в Гренобъл. През октомври, осемнадесетгодишен, заминава за Париж, за да учи медицина.[3][5][13] Той не проявява особен интерес към тази наука, а по-късно, след като присъства на дисекцията на човешко тяло, започва да се отнася към нея със силно отвращение.[4][5][14] От друга страна в Париж той получава достъп до богатия културен живот на града. За пръв път посещава Парижката опера при представление на „Ифигения в Таврида“ от Кристоф Глук, композитор, който става негов любимец, наред с Лудвиг ван Бетховен.
Берлиоз започва да посещава редовно библиотеката на Парижката консерватория, търсейки партитури на оперите на Глук и преписвайки части от тях. В своите „Мемоари“ той описва първата си среща с Луиджи Керубини, по това време музикален директор на Консерваторията, който иска да го изгони от библиотеката, тъй като не е студент там.[15][16] През този период Берлиоз чува и две опери от Гаспаре Спонтини, с когото се сприятелява и по-късно подкрепя в критическата си дейност.
Въпреки несъгласието на родителите си Берлиоз постъпва в консерваторията. Баща му го лишава от издръжка, но и това не може да го накара да промени решението си. Той учи при видния на времето си френски композитор Жан-Франсоа Льо Сюйор, който го окуражава да се посвети на композирането. Още като студент Берлиоз започва активна творческа дейност.[3] През 1823 година публикува първата си статия – писмо до списанието „Корсер“, в което защитава операта на Спонтини „Весталката“. По това време той вече е написал няколко композиции, сред които изгубените днес „Естел и Неморен“ („Estelle et Némorin“) и „Преминаването на Червено море“ („Le passage de la mer Rouge“). Второто произведение убеждава Льо Сюйор да приеме Берлиоз като един от своите частни ученици.[4] На 24-годишна възраст Берлиоз вече е автор на няколко големи произведения като „Смъртта на Офелия“, увертюрите „Веверлей“, „Тайният съд“ и др.[3]
Известност
[редактиране | редактиране на кода]През 1828 г. Берлиоз завършва първия вариант на едно от най-значителните си произведения – „Фантастична симфония“. През 1830 г. спечелва стипендия, която му позволява да живее три години в Италия.[3] Учи композиция и хармония във вила Ди Медичи. През този период се сприятелява с Николо Паганини, Ференц Лист и други представители на романтичната традиция. По-късно поддържа дружески отношения и с Йожен Дьолакроа, Теофил Готие, Рихард Вагнер.
В Италия написва редица нови големи произведения, между които симфонията по сюжет на Байрон „Харолд в Италия“, „Лелио или възвръщане към живота“, увертюрата „Крал Лир“ и др.[3]
Пътувания в чужбина
[редактиране | редактиране на кода]Последни години
[редактиране | редактиране на кода]Творчество
[редактиране | редактиране на кода]- „Фантастична симфония“ – симфония – 1830 г.;
- „Харолд в Италия“ – симфония по Джордж Байрон – 1834 г.;
- „Ромео и Жулиета“ – симфония с пеене по Уилям Шекспир – 1839 г.;
- „Погребална и триумфална симфония“ – симфония за духов оркестър в чест на десетата годишнина от Юлската революция – 1940 г.;
- „Проклятието на Фауст“ – опера оратория по Йохан Волфганг фон Гьоте – 1846 г.;
- „Реквием“ – 1837 г.;
- „Бенвенуто Челини“ – опера – 1838 г.;
- „Троянци“ – дилогия по Вергилий – 1855 – 58 г. и др.
- „Беатриче и Бенедикт“ – опера – 1862 г.
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Classic FM // Classic FM. Посетен на 13 март 2010. (на английски)
- ↑ Blas Matamoros – „Hector Berlioz: Un genio Francés“, essay edited by Grupo Santillana and La Nación, Buenos Aires, 2004
- ↑ а б в г д е Сагаев, Любомир. Книга за операта. София, Държавно издателство „Музика“, 1983. ISBN 954-8004-21-6.
- ↑ а б в г д Caltech // Its.caltech.edu, 3 юни 1996. Посетен на 13 март 2010. (на английски)
- ↑ а б в г Think Quest // Library.thinkquest.org. Посетен на 13 март 2010. (на английски)
- ↑ а б в г Andante.com // Andante.com. Архивиран от оригинала на 2009-09-15. Посетен на 13 март 2010. (на английски)
- ↑ IMDb
- ↑ HBerlioz.com // HBerlioz.com. Посетен на 13 март 2010. (на английски)
- ↑ EssentialsOfMusic.com // EssentialsOfMusic.com. Архивиран от оригинала на 2009-04-11. Посетен на 13 март 2010. (на английски)
- ↑ Rhapsody.com // Rhapsody.com. Посетен на 13 март 2010. (на английски)
- ↑ Berlioz and Shakespeare // Home.vicnet.net.au. Архивиран от оригинала на 2010-07-07. Посетен на 13 март 2010.
- ↑ Karadar.com // Karadar.it, 15 ноември 2009. Архивиран от оригинала на 2008-11-22. Посетен на 13 март 2010. (на английски)
- ↑ Naxos Records // Naxos.com. Архивиран от оригинала на 2012-08-13. Посетен на 13 март 2010. (на английски)
- ↑ Berlioz, Hector, translated by Cairns, David (1865, 1912, 2002). The Memoirs of Hector Berlioz. Hardback, pp.20 – 1. Everyman's Library/Random House. ISBN 0-375-41391-X
- ↑ Berlioz/Cairns – Memoirs pp. 34 – 6
- ↑ HBerlioz.com // HBerlioz.com. Посетен на 13 март 2010. (на английски)
Външни препратки
[редактиране | редактиране на кода]
|
|