Фанариоти

Фанариоти (на гръцки: Φαναριώτες; на румънски: Fanarioţi; на турски: Fenerliler) на български е дума с две значения: (1) знатни гръкоезични християни в османската столица Цариград (вж. също рум миллет) и (2) служители на гръцката Цариградска патриаршия, особено по време на църковно-народната борба.^[1] Името произлиза от това на цариградския квартал Фенер (на гръцки „Фанари“), където след 1601 г. се намира седалището на Вселенските патриарси и където живеят повечето богати православни християни в града.

Произход

През XVII век няколко цариградски християнски семейства забогатяват от придворни доставки, откупуване на данъци и лихварство. Те получават достъп до султанския двор като лекари или преводачи и печелят влияние (най-вече чрез отпусканите от тях заеми) в избора на патриарх и митрополити.^[2] Макар че се обявяват за потомци на старинни византийски родове, такива фамилии без изключение са пришълци в столицата. Някои са от гръцки произход (Маврокордатос, Ипсилантис, Мурузис), други – от албански (Гика, Суцос), румънски (Раковица, Калимахи) или италиански (Росети).^[3]

Влияние и заслуги

Тази мнима аристокрация добива монопол върху длъжностите велик драгоман (главен преводач при Високата порта) и драгоман (преводач) на флота. Като такива те водят от името на османското правителство преговори с европейските държави. През 1669 г. великият драгоман Панайотис Никузис подпомага превземането на Кандия.^[4] По време на Карловацкия конгрес (1698 – 1699) султанът остава така доволен от дипломатическите умения на великия драгоман Александрос Маврокордатос, че го прави свой личен съветник.^[5] След Прутския поход (1711) на Петър Велики, заради своето сътрудничество с русите, румънските владетели в дунавските княжества губят доверието на Високата порта. Тогава Николаос Маврокордатос, син на Александрос, бива последователно назначен за княз на Молдавия (1711) и Влашко (1715). В течение на следващите сто години двете държави са непрекъснато под властта на често сменяни от султана князе-фанариоти.

С Гръцкото въстание (1821) фанариотският режим в княжествата е отстранен. (Непосредствено след 1821 г. Влашко и Молдавия са управлявани от българина Стефан Богориди.) Породеното от това въстание недоверие на Портата към гърците и обявените с Гюлханския хатишериф (1839) реформи окончателно подриват влиянието на старите фанариотски семейства.

Историческата роля на фанариотите е противоречива. От една страна, те служат на османската власт и техните интереси са свързани с нейните. От друга, благодарение на връзките си със Западна Европа те влизат в досег с напредничавите възгледи на Просвещението. Фанариотските владетели на дунавските княжества ограбват местното население,^[6] но и издават някои укази в духа на просветения абсолютизъм (през 1746 и 1749 г. във Влашко и Молдавия е отменено крепостничеството). Откритите от тях в Букурещ и Яш академии (висши училища) стават разсадници на нова, светска образованост.^[7] Отделни фанариоти, на първо място Александрос Ипсилантис, оглавяват борбата за национална независимост на Гърция.

Вижте също

Литература

Σταματιάδης, Ε. Βιογραφίαι των Ελλήνων μεγάλων διερμηνέων του Οθωμανικού Κράτους. Aθήνα, 1865
Станев, Н. България под иго: Възраждане и освобождение, 1393 – 1878. 2-ро изд. С., 1935, 92 – 103
Symposium L'Epoque phanariote. Thessaloniki, 1974
Papachristou, P. The Three Faces of the Phanariots: An Inquiry into the Role and Motivations of the Greek Nobility under Ottoman Rule, 1683 – 1821. Simon Fraser University, 1992
Patrinelis, C. G. The Phanariots before 1821. – Balkan Studies, 42, 2001, 177 – 198

Бележки

↑ Например: „И тоя фанариотин, архимандритът, не е дошъл за добро в Преспа“ (Димитър Талев, „Железният светилник“, I.5); „...да прогоним фанариотите от училището и народът да се учи в свое училище, на свой език. Фанариотите ни учат по своему, те изкривяват, осакатяват и ума, и езика ни. Те не ни учат на здрава наука, а ни учат как да станем гърци.“ „...най-напред народът да влезе в общината, народът, еснафите. Сетне ще изгоним фанариотите от църквата. Ще се откажем от патриката, както по много други места. Ще ги изгоним от църквата. Ще ги изгоним и от училището.“ Димитър Талев, „Железният светилник“, III.4.
↑ Mango, C. The Phanariots and the Byzantine Tradition. – In: Mango, C. Byzantium and Its Image. London, 1984, XVIII.45 – 49.
↑ Mango, C. The Phanariots and the Byzantine Tradition. – In: Mango, C. Byzantium and Its Image. London, 1984, XVIII.43 – 45; Sturdza, M.-D. Dictionnaire historique et généalogique des grandes familles de Grèce, d'Albanie et de Constantinople. Paris, 1983.
↑ Mango, C. The Phanariots and the Byzantine Tradition. – In: Mango, C. Byzantium and Its Image. London, 1984, XVIII.42; G. Hering, Panagiotis Nikousios als Dragoman der kaiserlichen Gesandtschaft in Konstantinopel. – Jahrbuch der österreichischen Byzantinistik, 44, 1994, 143 – 178.
↑ Camariano, N. Alexandre Mavrocordato, le Grand Dragoman: son activité diplomatique 1673 – 1709. Thessaloniki, 1970; Janos, D. Panaiotis Nicousios and Alexander Mavrocordatos: The Rise of the Phanariots and the Office of Grand Dragoman in the Ottoman administration in the Second Half of the Seventeenth Century. – Archivum Ottomanicum, 23, 2005/2006, 177 – 196.
↑ Мохов, Н. А. Молдавия эпохи феодализма. Кишинев, 1964, 359 – 370; Mango, C. The Phanariots and the Byzantine Tradition. – In: Mango, C. Byzantium and Its Image. London, 1984, XVIII.46 – 47.
↑ Camariano-Cioran, A. Les academies princiers de Bucarest et de Jassy et leur professeurs. Thessaloniki, 1974.

[1] Например: „И тоя фанариотин, архимандритът, не е дошъл за добро в Преспа“ (Димитър Талев, „Железният светилник“, I.5); „...да прогоним фанариотите от училището и народът да се учи в свое училище, на свой език. Фанариотите ни учат по своему, те изкривяват, осакатяват и ума, и езика ни. Те не ни учат на здрава наука, а ни учат как да станем гърци.“ „...най-напред народът да влезе в общината, народът, еснафите. Сетне ще изгоним фанариотите от църквата. Ще се откажем от патриката, както по много други места. Ще ги изгоним от църквата. Ще ги изгоним и от училището.“ Димитър Талев, „Железният светилник“, III.4.

[2] Mango, C. The Phanariots and the Byzantine Tradition. – In: Mango, C. Byzantium and Its Image. London, 1984, XVIII.45 – 49.

[3] Mango, C. The Phanariots and the Byzantine Tradition. – In: Mango, C. Byzantium and Its Image. London, 1984, XVIII.43 – 45; Sturdza, M.-D. Dictionnaire historique et généalogique des grandes familles de Grèce, d'Albanie et de Constantinople. Paris, 1983.

[4] Mango, C. The Phanariots and the Byzantine Tradition. – In: Mango, C. Byzantium and Its Image. London, 1984, XVIII.42; G. Hering, Panagiotis Nikousios als Dragoman der kaiserlichen Gesandtschaft in Konstantinopel. – Jahrbuch der österreichischen Byzantinistik, 44, 1994, 143 – 178.

[5] Camariano, N. Alexandre Mavrocordato, le Grand Dragoman: son activité diplomatique 1673 – 1709. Thessaloniki, 1970; Janos, D. Panaiotis Nicousios and Alexander Mavrocordatos: The Rise of the Phanariots and the Office of Grand Dragoman in the Ottoman administration in the Second Half of the Seventeenth Century. – Archivum Ottomanicum, 23, 2005/2006, 177 – 196.

[6] Мохов, Н. А. Молдавия эпохи феодализма. Кишинев, 1964, 359 – 370; Mango, C. The Phanariots and the Byzantine Tradition. – In: Mango, C. Byzantium and Its Image. London, 1984, XVIII.46 – 47.

[7] Camariano-Cioran, A. Les academies princiers de Bucarest et de Jassy et leur professeurs. Thessaloniki, 1974.

[1]

[2]

[3]

[4]

[5]

[6]

[7]