Направо към съдържанието

Талос (ЗРК)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Talos
ЗУР RIM-8 „Талос“ на пускова установка Mk 7 на крайцера „Литъл Рок“ CLG-4
Обща информация
ВидЗенитно-ракетен комплекс с морско базиране и голяма далечина на действие
История на производство и служба
ИзобретателЛаборатория за приложна физика на Университет „Джонс Хопкинс“,[1]  САЩ
На въоръжение1957 г. – 1979 г.
На служба при ВМС на САЩ
Габаритни характеристики
Маса1540 кг (без ускорител)
Дължина9,50 м
Диаметър0,76 м
Технически характеристики
Бойна главаОсколочна-фугасна
или ядрена W-30
Взривна мощност136 кг или 2 кт
Брой бойни глави1
Обсег105 км
Скорост2,5 число на М
Височина28 км
ПлатформаНадводни кораби
ЗУР RIM-8 „Талос“ на пусковата установка Mk 12 на крайцера „Колумбус“ CG-12
Пуск на ЗУР RIM-8 „Талос“ от крайцера „Литъл Рок“ CLG-4, 1961 г.
Пуск на ЗУР RIM-8 „Талос“ от крайцера „Чикаго“, 1969 г.

Талос (на английски: Talos) е американски корабен зенитно-ракетен комплекс с далечен радиус на действие. Създаден е през 1958 г., първите негови носители стават трите крайцера от типа „Галвистън“, преоборудвани в периода 1958 – 1961 г.[2]

Състав на комплекса

[редактиране | редактиране на кода]

В състава на ЗРК „Талос“ влизат следните съставни части:[3]

Освен това, ЗРК взаимодейства с някои системи на кораба, не влизащи в неговия състав:[3]

  • Радарът за въздушен обзор AN/SPS-43 – дава целеуказанието за ЗРК „Талос“;
  • Трикоординатният радар за съпровождане AN/SPS-30 – при първоначалното целеуказание дава информацията за височината на целите;
  • Радарът за обзор на повърхността AN/SPS-10 – осигурява целеуказание по надводни цели;
  • Радарът за управление на артилерийския огън Mk 37 – алтернативен източник на целеуказания по надводни цели.

Принцип на насочване на ракетата

[редактиране | редактиране на кода]

Към 1945 г. теорията за автоматичното насочване на ракета към цел се намира е в зародиш. През 1925 г. за първи път е предложен принципът за насочване на ракета с помощта на светлинен лъч. Ракета, с поставени в опашната част фотоелементи, се изстрелва в лъча на прожектор, който се насочва от наземна станция по самолета на противника. По сигналите на фотоелементите ракетата изработва управляващи сигнали за рулите, които удържат ракетата в лъча на прожектора и в края на краищата я водят към физически контакт с целта. В годините на Втората световна война във Великобритания се разработва управляемата ракета Brakemine, която се насочва към въздушната цел с помощта на лъча на радара. Нито един от тези проекти не е доведен до работоспособно устройство, а принципите за насочване на ракети на голяма (100 и повече км) отдалеченост въобще не са известни.[4][5]

Проектът „Bumblebee“, в рамките на който се създава ракетата „Талос“, предполага да се използва същия този принцип за насочване по лъча на радара (в литературата този принцип понякога се нарича „оседлан лъч“). Главният недостатък на това решение се състои в това, че ширината на лъча на радара се увеличава с отдалечеността, за това насочването е възможно само на такива разстояния, където ширината на лъча не надминава радиуса на поражение на бойната глава на ракетата.[4][6] За увеличаване на максималната далечина на прихващане до 100 и повече мили е решено да се съчетае управлението по лъч на маршевия участък от траекторията със самонасочване във финалната фаза на прихващането.[7]

Техническата реализация на принципа за самонасочване представлява само по себе си отделен проблем. На ракетата не успяват да поставят достатъчно мощен предавател, който да позволи на главата за самонасочване да захване целта на разстояние 20 и повече км, за това е решено да се използва принципът на полуактивно самонасочване – на ракетата се поставя само приемник, облъчването на целите се осъществява от мощен излъчвател, поставен на кораба-носител.[6]

В най-простия случай насочването по лъч изисква използването на един радар – в този случай радарът за съпровождане на целите едновременно изпълнява функцията насочване на ракетата. Обаче този метод е малоефективен при прихващане на скоростни маневриращи обекти, когато бързо се изменя азимутът и/или ъгълът на мястото на целта. Следвайки лъча на радара, ракетата постоянно се намира отзад на целта, а от друга страна, от гледна точка ефективност на прихващането, следва да се насочва ракетата с известно изпреварване. В противен случай ракетата може да не настигне по-скоростната цел или напълно да изразходва горивото си при прихващане на по-ниско скоростна. От тази гледна точка е целесъобразно да се разделят съпровождането на целите и управлението на ракетата. За това в ЗРК „Талос“ във всеки от двата канала се използват по два радара – AN/SPG-49 и AN/SPW-2.

Фази на прихващането

[редактиране | редактиране на кода]

Прихващането на целта се състои от три фази, съответно, траекторията на ракетата се дели на три участъка:

  • Участък на ускоряването – от пуска до изхвърлянето на отработилия ракетен ускорител и включването на маршевия двигател;
  • Маршеви участък – от включването на маршевия двигател до преминаването на ракетата в режим самонасочване;
  • Финален (терминален) участък – от преминаването на ракетата в режим самонасочване до поразяването на целта.

Участък на ускоряване

[редактиране | редактиране на кода]

Преди старта системата ориентира жироскопите. Съвместно със съответстващия контур на управление един от жироскопите осигурява неизменността на направлението на движението на ракетата по време на работата на ракетния ускорител, а друг удържа в течение на целия полет нулев ъгъл на крен.

След пуска на твърдогоривния ускорител ракетата излита от пусковата установка и продължава да се движи в направление, зададено от първоначалното положение на направляващата. Жироскопната система осигурява в течение на фазата на ускоряване отклонение от първоначалното направление не повече от 5°. Това е необходимо, за да може в края на ускорителния участък ракетата да се окаже в лъча на радара за насочване AN/SPW-2, който на маршевия участък от траекторията ще насочва ракетата по целта.[8] Съответно, лъчът на радара за насочване трябва да е достатъчно широк (не по-малко от 10°), за това при близък към хоризонталния ускорителен участък на ракетата възникват смущения, свързани с отразаването на сигнала на радара от повърхността на водата. Това налага ограничения на ъгъла на подем на направляващата при пуска. Ракетата може да бъде пусната при ъгли на възвишение в пределите на 25 – 55°.[9]

Управлението на ракетата на ускорителния участък има някои особености. Тъй като крилото, разчетено за свръхзвукови скорости, е малоефективно на дозвуков полет, коефициентите на усилване в контурите на управление на началния стадии на полета са завишени 2,6 пъти. 1,75 секунди след старта, когато ще бъде достигната свръхзвуковата скорост, системата автоматично ще намали коефициентите на усилване до нормалното им ниво.[8] Предвидена е също защита на приемното устройство от мощния сигнал на радара, който на неголеми дистанции може да извади от строй чувствителната електроника. Приемната антена при старта е покрита с тънък защитен кожух от сплав с ниска температура на разтопяване. На ускорителния участък ракетата се загрява от триенето с въздуха, защитният кожух се стопява, и към момента на излизането на ракетата на маршевия участък, антената на приемното устройство е готова за работа в щатен режим.[10]

Маршеви участък

[редактиране | редактиране на кода]
Системата за насочване на ЗРК „Талос“

Маршевият участък от траекторията започва с отделянето на стартовия ускорител и пуска на реактивния двигател на втората степен. Системата за управление в тази фаза от прихващането се превключва от режим стабилизация на направлението на движение в режим следване на лъча на радара за насочване.[8] В този момент ракетата се намира в лъча на радара AN/SPW-2, поставен на кораба-носител. Приемникът на сигналите за управление на ракетата приема сигналите на радара и ги предава на системата за управление, която привежда ракетата в оста на симетрия на лъча. Когато става хващането на ракетата от радара за управление, с цел увеличаване на точността на насочването, системата намалява ширината на направляващия лъч.[7]

На този стадии от прехващането коефициентът на усилване в контура на управление е направен зависим от налягането на въздуха, тъй като от него зависи плътността на атмосферата и, съответно, ефективността на рулите. Благодарение на това скоростта на реакция на ракетата спрямо управляващите сигнали не зависи от височините на полета.[8]

В процеса на насочване оста на лъча се отклонява от точката, към която следва да се движи ракетата, извършвайки конично движение около нея с честота 30 оборота в секунда. Ширината на лъча и отклонението на неговата ос от целевото направление съставляват, съответно, 3° и 0,85°[7] (по други данни – 4° и 2°[11]). РЛС за насочване, работеща в диапазона 5 – 6 GHz, генерира групи от три импулса с къс интервал между импулсите и дълъг интервал между групите. Времевия интервал между групите се мени в зависимост от това, в каква фаза от коничното сканиране се намира лъча, в резултат на което честотата на повторение на групите импулси се мени от 850 до 950 Hz. Максималната честота на повторение 950 Hz се достига в този момент, когато лъчът се намира в лявата горна позиция относително оста на въртене, а минималната честота 850 Hz – в дясната долна позиция относително кораба. Така се формира честотно-модулиран импулсен сигнал с честота на модулацията 30 Hz и вариация на честотата 850 – 950 Hz. На основа на този сигнал приемникът на ракетата формира опорен синусоидален сигнал с честота 30 Hz, който се използва като еталонна честота при определянето на фазовото преместване на сигналите.

За различното положение на ракетата в зоната на действие на насочващия лъч картината на приемания сигнал е различна. В общия случай амплитудата на приеманите импулси се мени синусоидално. Максималната величина на импулсите също зависи от положението на ракетата. Ако ракетата се намира на окръжността, по която сканира пространството оста на лъча, тази величина е максимална. Колкото е по-близко разположена ракетата към оста на въртене на лъча, толкова тази величина е по-малка. Така, системата за управление на ракетата получава от РЛС за насочване:[7]

  • Опорен синусоидален сигнал с честота 30 Hz, определян от честотен детектор;
  • Синусоидален сигнал с честота 30 Hz, определян с амплитуден детектор. Преместването на фазата на този сигнал относително опорния съответства на направлението на преместването на ракетата от целевото направление;
  • Постоянен сигнал, определян с амплитуден детектор. Колкото е по-голяма величината на този сигнал, толкова по-силно се е отклонила ракетата от целевото направление.

Изчислявайки вектора на отклонение на ракетата от целевото направление, системата за управление изработва сигнали за рулите, които привеждат ракетата в нужната траектория.[7]

Тъй като на корабът може да има няколко станции за насочване, и в полет може едновременно да се намират няколко ракети, е необходимо да се различават сигналите на различните станции за насочване. Идентификационен признак на станциите са интервалите между импулсите в триимпулсните групи.[7]

Сигналът на радара за насочване, приет от ракетата, се ретранслира обратно от антена, поставена в опашната част. Този сигнал се приема от радара AN/SPW-2 и се използва за изчисляване на далечината и ъгловите координати на ракетата с цел тяхното използване при разчета на траекторията за насочване. Компенсирането на люлеенето на кораба се осъществява от системата за насочване, която внася поправки в управляващите сигнали в съответствие със сигнала на жироскопния датчик.[7]

Примерно 10 секунди преди срещата с целта ракетата по сигнал от кораба-носител се превключва в режим на самонасочване.[7]

Финален участък

[редактиране | редактиране на кода]

Във финалния стадий от прихващането ракетата се насочва към целта в режим на полуактивно самонасочване, ръководейки се от отразения от целта сигнал на радара AN/SPG-49, който преминава в режим на непрекъснато излъчване.[8]

Насочването се осъществява чрез поддържането на постоянен курсов ъгъл на целта относително ракетата. Благодарение на това ракетата лети не точно към целта, а по по-оптимална траектория с изпреварване в точката, където при дадената скорост на ракетата и целта трябва да стане тяхната среща. 4 интерферометрични датчика в челната част на ракетата приемат сигналите от целта, определяйки нейните ъглови координати. При изменение в ъгловите координати на целта системата за управление на ракетата изработва управляващо въздействие за рулите, които поддържат постоянен курсов ъгъл към целта.[7]

Тактико-технически характеристики

[редактиране | редактиране на кода]

Комплексът има следните характеристики:[2]

  • Зона на поразяване:
    • по далечина – 105 км
    • по височина – 28 км
  • Скорост на ракетата – 2,5 М
  • Маса на ракетата:
    • без ускорителя – 410 кг
    • с ускорител – 3175 кг
  • Управление:
    • маршеви участък – по радиолъч
    • финален участък – полуактивно радиолокационно самонасочване
  • Бойна част:
    • ядрена – W30
    • осколъчно-фугасна – 136 кг

Кораби-носители

[редактиране | редактиране на кода]

Хронология

[редактиране | редактиране на кода]

В таблицата за корабите със ЗРК „Талос“ са указани датите на влизането им в строй след реконструкцията, свързана с поставянето на ЗРК, и датата на свалянето на ЗРК от въоръжение по причина демонтаж (отбелязано в забележката) или изваждането на кораба от състава на флота.

Кораб Тип ПУ Радари
SPG-49 		ЗРК
в строй 		ЗРК
отписан 		Забележка
CLG-3 „Галвистън“ „Галвистън“ 1 × Mk 7 2 28.05.1958 25.05.1970[12]
CLG-4 „Литъл Рок“ „Галвистън“ 1 × Mk 7 2 03.06.1960 22.11.1976[13]
CLG-5 „Оклахома Сити“ „Галвистън“ 1 × Mk 7 2 07.09.1960 15.12.1979
CGN-9 „Лонг Бийч“ „Лонг Бийч“ 1 × Mk 12 2 09.09.1961 1978 ЗРК е демонтиран
CG-10 „Олбани“ „Олбани“ 2 × Mk 12 4 03.11.1962 29.08.1980
CG-11 „Колумбус“ „Олбани“ 2 × Mk 12 4 01.12.1962[14] 31 януари 1975[14]
CG-12 „Чикаго“ „Олбани“ 2 × Mk 12 4 02.05.1964 01.03.1980

Оценка на проекта

[редактиране | редактиране на кода]

ЗРК „Талос“ има ограничена употреба поради голямата маса на ракетата, пусковата установка и съпътстващата електронна апаратура. Двуканалната система изисква наличие на четири радара (два AN/SPG-49 и два AN/SPW-2). поставянето на тази система е възможна само на кораби с голяма водоизместимост, но даже кораби от класа на тежък крайцер изпитват проблеми с устойчивостта поради голямата маса на оборудването, поставена в надводната част на кораба.[15]

Съдба на проекта

[редактиране | редактиране на кода]

ЗРК „Талос“ спира да се използва във ВМС на САЩ през 1976 г. На крайцера „Лонг Бийч“ ЗРК е демонтиран през 1978 г., на останалите кораби той остава до изваждането на кораба от състава на флота. Последният кораб, носещ ЗРК „Талос“, е крайцера „Олбани“, изваден от състава на флота през август 1980 г. На смяна на „Талоса“ идват ракетите RIM-67 Standard, които се изстрелват от пусковата установка Mk 10 с по-малък размер.

Неизразходваните към 1976 г. ракети „Талос“ са конвертирани в свръхзвуковите ракети-мишени MQM-8G „Вандал“. Запасът от тези ракети е изчерпан към 2008 г.


Вижте също

[редактиране | редактиране на кода]

Коментари

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Буквите показват принадлежността към определен клас­ː ВВ – линкор, СС, CL, СА – съответно линеен, лек или тежък крайцер, CV – самолетоносач, DD – разрушител, SS – подводница и т.н.

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Howard, William E. The Capital’s Top Private Industry. ((en)) // Missiles and Rockets: Magazine of World Astronautics. – Washington, D.C.: American Aviation Publications, Inc., 31 август 1959. – Vol.5 – No.36 – P.19.
  2. ↑ а б Белавин Н.И. Корабли-ракетоносцы. – М.: Военное издательство, 1967, 272 с.
  3. ↑ а б Phillip R. Hays Talos Mk 77 Guided Missile Fire Control System на сайте okieboat.com.
  4. ↑ а б Phillip R. Hays History of the Talos Missile Guidance and Homing Systems на сайте okieboat.com.
  5. ↑ Gunner’s Mate M 3 & 2, Missile Guidance and Control, Naval Training Support Command, NAVTRA 10199-B, 1972, page 81.
  6. ↑ а б Scanning Interferometer-Beam Rider Guidance System, Carl W. Brown, Allen B. Reppert, Bill D. Dobbins, U.S. Patent No. 3 677 500, 18 юли 1972.
  7. ↑ а б в г д е ж з и Talos Guidance System, Joseph Gulick, W. Coleman Hyatt and Oscar M. Martin, Jr., Johns Hopkins APL Technical Digest, Volume 3, Number 2, 1982, page 142.
  8. ↑ а б в г д Talos Control System, Fletcher C. Paddison, Johns Hopkins APL Technical Digest, Volume 3, Number 2, 1982, page 154.
  9. ↑ The Unified Talos, Frank A. Dean, Johns Hopkins APL Technical Digest, Volume 3, Number 2, 1982, page 123.
  10. ↑ Antenna Cap, Billy D. Dobbins, Angus C. Tregida and George W. Luke, Jr., U.S. Patent No. 2 998 943, 5 септември 1961
  11. ↑ The Talos Ship System, Elmer D. Robinson, Johns Hopkins APL Technical Digest, Volume 3, Number 2, 1982, page 162.
  12. ↑ Chronology – U.S.S. Galveston CL-93 / CLG-3 // USS Galveston Shipmates Association. Архивиран от оригинала на 6 октомври 2012. Посетен на 27 август 2010.
  13. ↑ A Brief History of the USS Little Rock // USS Little Rock Association. Архивиран от оригинала на 2010-12-23. Посетен на 27 август 2010.
  14. ↑ а б Welcome Aboard // USS Columbus Veterans Association. Архивиран от оригинала на 2010-11-02. Посетен на 27 август 2010.
  15. ↑ Polmar, Norman. The U.S.Navy: Shipboard Radars. United States Naval Institute Proceedings, Декември 1978.

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Талос (ЗРК)“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Талос_(ЗРК)&oldid=12395343“.