Стефан Симеонов
| Стефан Симеонов Маринов | |
| български офицер, полицай, деец на ВДРО | |
 | |
| Роден | |
|---|---|
| Починал | 1945 г.
|
Стефан Симеонов Маринов е български офицер, деец на ВДРО и радетел за освобождението на Добруджа.
Биография
[редактиране | редактиране на кода]Роден на 5 юни 1897 г. в Силистра. Завършва гимназия в Силистра и Военното училище в София. Като млад юнкер воюва на фронта до края на Първата световна война. Попада в плен и след сключването на Ньойския мирен договор е освободен и демобилизиран. След връщането си от плен е почти две години безработен. Домакин и възпитател в Русенското сиропиталище (1921 – 1939). От 1923 г. е активен член на Вътрешната добруджанска революционна организация (ВДРО).
При избирането на нов УК на ВДРО, Стефан Симеонов е включен в него и отговаря за организирането и екипирането на четите, преминаващи на румънска територия. Извършва инструктажи на водачите на четите. В Русенското сиропиталище, където е директор, се провеждат срещи на ВДРО от 1930 г. През март 1931 г. комунистическата партийна организация в Русе изпраща човек от Варна към Русе за да пусне телеграми до съпругата и майката на Стефан Симеонов, че той е убит. Телеграмите са пуснати от името на секретаря на Добруджанската организация във Варна. По случая има образувано следствие.[1] По същото време, според полицейски донесения, Стефан Симеонов организира чети, екипира ги със Стефан Боздуганов и преминава румънската границата за да извършва нелегална дейност през периода 1931 – 1933 г. В сиропиталището на сираците от войните, на което е управител, се състоят заседанията на ЦК на ВДРО и се укриват четници.
След като постъпва на служба в полицията през 1939 г., се оттегля от активна нелегална дейност във ВДРО. Става полицейски комендант на Русе през 1940 г. и областен полицейски началник в Скопие през 1941 – 1942 г. Симеонов смята, че щом Македония е свободна, комунистическите партизани няма срещу кого да воюват и започва борба срещу тях. Следват арести, инквизиции, убийства.[2] Централната власт го насърчава и дори го награждава с орден „За гражданска заслуга“. През 1943 г. е предложен за народна пенсия. На 13 юни 1943 терористична комунистическа група напада и прострелва Симеонов пред дома му в Русе на ул. Плиска №13. Стефан Симеонов е ранен, но оцелява от този атентат. Нападателите са: Тодор Койнов, Ана Вентура, Ангел Джуров и Ангел Главчев. След преврата на 9 септември 1944 г. Симеонов е арестуван, а по-късно осъден на смърт от т.нар. Народен съд по Наказателно дело 11121/1945 г., заедно с още 26 свои сътрудници полицаи.
Семейство
[редактиране | редактиране на кода]Родителите му са източноправославни. Женен с две деца: син Вихър роден на 9 юли 1922 и дъщеря Олга родена на 9 януари 1924 г. Дъщеря му Олга е с прекъснати студентски права и става работничка в Русе, през 1971 загива при съмнителни обстоятелства. Синът му изчезва безследно във Варна през 1970 г.
Източници
[редактиране | редактиране на кода]Литература
[редактиране | редактиране на кода]- Златев, Л., Х. Лебикян. Иван Хаджииванов. Родови корени, общественик и деен ръководител на борбата за освобождението на Добруджа. Русе, 2005
- Вътрешната добруджанска революционна организация (ВДРО) Архив на оригинала от 2016-03-06 в Wayback Machine. 1923 – 1940 г. Русе, 2009 г.
- Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996.
Външни препратки
[редактиране | редактиране на кода]- Уебстраница Архив на оригинала от 2016-01-11 в Wayback Machine., посветена на ВДРО
