Направо към съдържанието

Стефан Попов (писател)

Добавяне на препратки
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Вижте пояснителната страница за други личности с името Стефан Попов.
Стефан Попов
български философ, писател и общественик
Роден
Починал
ПогребанЦентрални софийски гробища, София, Република България
Учил вСофийски университет
Философия
РегионЗападна философия
ЕпохаФилософия на XX век
ИнтересиФилософия на историята
Текстове„Воля за облик“ (1970)
Семейство
БащаСава Попов

Стефан Савов Попов е български писател, философ и общественик от средите на българската емиграция в изгнание след 1944 г. Според Петър Увалиев: „единственият наш мислител, който имаше какво да каже на света, но най-вече като българин“.

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Стефан Савов Попов е роден на 24 януари 1906 г. в София. През 1910 г. семейството му се мести в Русе, където баща му е назначен за директор на Висшия педагогически курс за учители. В Русе Стефан Попов учи в немското католическото училище „Св. Йосиф“ – немски, френски и английски. Започва гимназиалното си образование в Русе, но тогава баща му е назначен в Министерство на образованието и семейството се завръща в София, където Стефан завършва гимназия.

Стефан Попов е един от учредителите на Българския планински клуб (БПК) през 1929 г., което се приема за начало на организирания алпинизъм в България. По спомени на присъствалите той е бил душата на идеята за създаването на клуба; избран е за негов председател (1929 – 1931), а после за секретар (1931 г.).[1] След 1925 г. публикува в изданията „Млад турист“, „Български турист“, „Народ“, „Слово“, „Отечество“, „Утре“, „La Bulgarie“, „Юридическа мисъл“.

През 1930 г. завършва право в Софийския университет и работи като асистент на проф. Йосиф Фаденхехт, а по-късно и като адвокат на свободна практика.

През май 1932 година Попов започва много активна обществена дейност като журналист и редактор, основател и лидер на профашисткия интелектуален кръг „Млада България“. Той е силно повлиян от междувоенния германски национален консерватизъм и от националсоциализма, по-специално от работите на Артур Мьолер ван ден Брук, които определя като „политическо откровение“. Като главен редактор на списание „Млада България“ неговата критика на либерализма и подкрепа за фашистките социални реформи оказва силно влияние върху държавната доктрина на авторитарния режим след средата на 30-те години. През 1938 – 1939 година Попов е редактор и на издавания от Ратничеството за напредък на българщината списание „Пролом“.[2]

През 1940 г. Попов приема поста аташе по печата в Българското посолство в Берлин, където работи до 1942 г. После работи в българската легация в Будапеща, а от 1943 г. – в Берн. Попов има широки познанства в българския артистичен, културен и политически елит, а дипломатическата му работа го прави приет член на висшето европейско общество – факт, от които се възползва максимално, за да се докосне до великите умове и културните върхове на своето време.

След съветската окупация в България Попов остава емигрант, живее в Швейцария, Париж и Мюнхен. През 1950 година е избран в първото централно ръководство на емигрантската организация Български национален фронт, но напуска организацията при нейното разцепление през 1959 година.[3] От 1951 г. е възпитател на Симеон II в Мадрид в Испания, но през 1953 напуска двора в изгнание, за което свидетелства негово писмо до царица Йоанна[4]. Много години е активен в емигрантските среди, говорител в Радио „Свободна Европа“ и дългогодишен главен редактор на българската секция на „Гласът на Америка“. Основател и председател на българското академично дружество „Д-р П. Берон“ обединило български учени-емигранти.

Стефан Попов изучава европейската история, философия, култура и изкуство и издава редица статии и няколко книги, които са признати за първокачествен стандарт в областта на философията на историята.

Умира на 20 октомври 1989 г. в Мюнхен. Преди няколко години прахът му е донесен в България и погребан в Софийските централни гробища. Съпругата му Тина Стефан Попова умира на 11 ноември 2005 г. в Мюнхен.

Библиография

[редактиране | редактиране на кода]
  • „Планини и хора“ (1938)
  • „Воля за облик“ (1970 Мюнхен /на немски)
  • „Българската идея“ (1981)
  • „Третото поколение“ (1981)
  • „Сто години българска свобода“ (1979)
  • „Тринадесет български века“ (1981)
  • „България и Европа“ (1980)
  • „Народът“ (1987)
  • „Идеята за Европа през вековете“ (цикъл лекции по РСЕ 1976 – 1977)
  • „Краят на всички илюзии или Европейският културен панславизъм“ (1982 – немски)
  • „Безсъници“ (1989)

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Бешев, Сандю. 90 години организиран алпинизъм в България. Началото. – Вестник Ехо, бр. 7, 2019.
  2. ↑ Поппетров, Николай. Фашизмът в България. Развитие и прояви. „Кама“, 2008. ISBN 978-954-9890-92-1. с. 58 – 60, 82.
  3. ↑ Шарланов, Диню. История на комунизма в България. Том II. Съпротивата. Възникване, форми и обхват. София, Сиела, 2009. ISBN 978-954-28-0544-1. с. 241, 244.
  4. ↑ Писмо на Стефан Попов до Царицата-майка, 14 януари 1953 година, Медиапул, 24.03.2004

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Стефан_Попов_(писател)&oldid=12165206“.