Направо към съдържанието

Служба „Военно разузнаване“

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Служба „Военно разузнаване“ (съкратено СВР), до 2020 г. служба „Военна информация“ (съкр. СВИ), е специална служба за военно разузнаване в структурата на Министерството на отбраната на България. Централата ѝ е в София, Министерството на отбраната, ул. „Дякон Игнатий“ № 3.

Тази военна служба и Държавна агенция „Разузнаване“ са единствените български служби за външно разузнаване. Въпреки че останалите специални служби в НРБ са обединени (в някаква степен и поне за известен период) в рамките на системата на „Държавна сигурност“, Разузнавателното управление на Генералния щаб винаги остава извън нейния състав.

История

[редактиране | редактиране на кода]

Служба „Военно разузнаване“ е най-старата българска специална служба.

Създадена е с приемането на Закона за устройството на въоръжените сили на Българското княжество, утвърден с Указ № 185 от 15 декември 1891 г. на княз Фердинанд I, като звено към Канцеларията на Министерството на войната за обработване на разузнавателната информация, получавана от българските дипломатически представителства в чужбина. С Указ № 176 от 27 декември 1891 г. е създаден първият български орган за осигуряване на военна информация, наречен Учебно бюро. Тогава се поставя началото на изграждането и на апарата на военните аташета.

През май 1903 г. към Оперативното отделение на Щаба на армията на мястото на Учебното бюро се създава Информационно бюро, което организира добиване и използване на информация и от закрит характер.

С Указ № 190 от 31 декември 1907 г. Информационното бюро се преобразува в Разузнавателна секция към Оперативното отделение на Щаба на армията, на която се подчинява апаратът на военните аташета. Указът влиза в сила на 1 януари 1908 г. стар стил или 12 януари 1908 г. нов стил. През 1997 г. датата 12 януари е обявена с министерска заповед № ОХ-49 от 11.02.1997 г. за официален празник на българското военно разузнаване.

През 1940 г. Разузнавателната секция става самостоятелен Разузнавателен отдел на Щаба на войската (РО-ЩВ) с 3 отделения: РО-1 – за външно разузнаване, РО-2 – за вътрешно разузнаване, и РО-3 – за контраразузнаване. След обявяването на война от страна на Германия на СССР структурата на разузнавателния отдел се разширява с нови 6 отделения – РО-4 – шифриране и дешифриране и връзка между немското и българското разузнаване, РО-5 – за връзки между Генералния щаб и чуждите военни аташета в България, РО-6 – телефонно подслушване, РО-7 – проверка на кореспонденция, РО-8 – радиоразузнаване и прехващане на чужди радиостанции, РО-9 – контрол над печата.[1] Нова реорганизация от 1947 г. го преобрзува в Разузнавателен отдел на Генералния щаб (РО-ГЩ), като задачите му се ограничават само до водене на външно разузнаване.

От март 1950 г. името му става Разузнавателно управление на Генералния щаб на Българската народна армия (РУ-ГЩ), наричано неофициално РУ-МНО (РУМНО). През есента на 1950 г. за подготовка на свои кадри към РУ-ГЩ е открито Училище за военни преводачи „Баба Тонка“. За обучение на оперативния състав през 1972 г. към РУ-ГЩ се открива Школа за подготовка на кадри, която по-късно получава статут на Факултет по стратегическо разузнаване на Военната академия „Георги Раковски“.

По времето на социализма РУ-ГЩ работи в тясно сътрудничество с ГРУ на ссср и сродните органи за военно разузнаване на останалите страни членки на Организацията на Варшавския договор, като се специализира в работата по Турция и Гърция с фокус върху ядреното и химическото въоръжение. За тази цел, следвайки световната практика (прилагана още от Княжество България), развива мрежа от легални и нелегални резидентури, ползва за прикритие учреждения с представителства и дейност в чужбина: министерства, компании, медии и др.[2]

Политическите промени, настъпили през 1989 г., се отразяват върху военното разузнаване. С отмяната на ръководната роля на БКП в Конституцията на страната е прекратен политическият контрол от БКП (чрез Военния отдел на ЦК на БКП и Главното политическо управление на БНА), закрити са политическите структури в РУ-ГЩ (Политотдел и партийна организация), личният състав е деполитизиран (както и изобщо във въоръжените сили на страната). Така военното разузнаване остава единствено под политическия контрол на министъра на отбраната, като продължава професионално да е подчинено на началника на Генералния щаб на Българската армия[3].

В началото на 1992 г. РУ-ГЩ е преобразувано в Управление за разузнаване и сигурност, обединило военното разузнаване и военното контраразузнаване. През септември 1992 г. структурите отново са разделени и Разузнавателното управление на Генералния щаб е възстановено.

През 1999 г. функциите на РУ-ГЩ са разделени: на основата му в Министерството на отбраната за кратко се създава Главна дирекция „Военна информация“ (ГДВИ) за добиване и обработване на военна (политическа, техническа, научна) информация; отделя се Разузнавателно управление на Генералния щаб за ръководство на разузнавателните формирования и органи на Българската армия. С постановление на Министерския съвет № 237 от 21.12.1999 г. ГДВИ се преобразува в Служба „Военна информация“ (СВИ) от 1 януари 2000 г.

Длъжността на ръководителя на СВИ е преименувана от „началник“ на „директор“. На 12 март 2012 г. министърът на отбраната в съответствие с внесените изменения в Закона за отбраната и въоръжените сили за първи път в историята на службата назначава за неин директор гражданско лице.

Военното разузнаване в продължение на цялата си история успява да задържа и ползва голяма част от своите бавно изграждани и високо специализирани кадри, макар че при радикални политически промени в страната преживява периоди на политически натиск за съкращения и чистки – особено след 9 септември 1944 и след 10 ноември 1989 г. През 2013 г. от данни, изнесени от министъра на отбраната по време на парламентарен контрол, става ясно, че около 44 % от ръководния състав на Службата е свързан с РУ-ГЩ отпреди 10 ноември 1989 г.[3]

Служба „Военна информация“ се преименува на служба „Военно разузнаване“ (съкр. СВР), считано от 4 август 2020 г.[4]

Наименования

[редактиране | редактиране на кода]
  • Учебно бюро (декември 1891) към Канцеларията на Министерството на войната
  • Информационно бюро (юни 1903) към Оперативното отделение на Щаба на армията
  • Разузнавателна секция (12 януари 1908) към Оперативното отделение на Щаба на армията
  • Разузнавателно отделение с Разузнавателна секция (септември 1918) към Оперативния отдел на Щаба на армията
  • Разузнавателна секция (август 1913) към Оперативното отделение на Щаба на армията
  • Секция I/б (юни 1920) към Оперативното отделение на Щаба на армията
  • Разузнавателно отделение (ноември 1929) към Щаба на армията
  • Разузнавателен отдел (ноември 1940) към Щаба на войската
  • Разузнавателен отдел (юни 1947) към Генералния щаб
  • Разузнавателно управление (март 1940) към Генералния щаб
  • Управление за разузнаване и сигурност (януари 1992) към Генералния щаб
  • Разузнавателно управление (септември 1992) към Генералния щаб
  • Главна дирекция „Военна информация“ (май 1999) към Министерството на отбраната
  • Служба „Военна информация“ (1 януари 2000) към Министерството на отбраната
  • Служба „Военно разузнаване“ (4 август 2020) към Министерството на отбраната

Началници и директори

[редактиране | редактиране на кода]

Военните звания са към датата на заемане на длъжността[5][6].

№ военно звание имена период на управление
1. майор Тодор Марков 1 януари 1908 – 7 юни 1910
2. майор Рачо Пенев 7 юни 1910 – 18 септември 1912[7]
3. майор Никола Топалджиков 22 септември 1912 – 18 август 1913
4. майор Сава Мъдров 18 август 1913 – септември 1914
5. майор Панайот Минков 30 октомври 1914 – 15 септември 1915, изпълняващ длъжността до 15 януари 1915
6. майор Стефан Нойков 15 септември 1915 – 31 март 1916
7. майор Владимир Павлов 31 март 1916 – 31 октомври 1917
8. подполковник Анастас Ватев 31 октомври 1917 – 5 март 1920
9. подполковник Иван Тодоров 2 април – 19 май 1920; 31 юли-30 август 1920
10. капитан Димитър Доброволски 19 май – 31 юли 1920, изпълняващ длъжността
11. подполковник Петър Траянов 30 август-30 декември 1920 (секция I/b)
12. подполковник Тодор Радев 30 декември 1920 – 10 ноември 1923 (секция I-А)
13. подполковник Йордан Пеев 10 ноември 1923 – 25 юли 1924
14. подполковник Тодор Радев 25 юли 1924 – 1 май 1925
15. полковник Никола Недев 1 май 1925 – 1 юни 1928 (секция I-А)
16. капитан Антон Балтаков 1 юни – 8 октомври 1928, изпълняващ длъжността (секция I-А)
17. полковник Кръстьо Маринов 8 октомври 1928 – 29 май 1934
18. майор Георги Иванов 29 май – 6 юни 1934, изпълняващ длъжността
19. подполковник Никола Богданов 6 юни 1934 – 11 май 1935
20. майор Иван Попов 11 май-8 юли 1935
21. подполковник Иван Маринов 8 юли 1935 – 24 септември 1936
22. подполковник Ничо Георгиев 24 септември 1936 – 23 януари 1937
23. подполковник Руси Механджиев 23 януари 1937 – 11 март 1938, изпълняващ длъжността
24. полковник Ничо Георгиев 11 март 1938 – 15 април 1941, до 19 декември 1938 е изпълняващ длъжността
25. полковник Никола Костов 15 април 1941 – 23 април 1943
26. полковник Стефан Недев 23 април 1943 – 13 юни 1944
полковник Димитър Желязков назначен за началник, но не встъпва в длъжност поради заминаване като военен аташе
27. полковник Христо Тумбин 13 юни-13 септември 1944
28. полковник Асен Лекарски 16 септември 1944 – 26 декември 1944
29. полковник (от 1 януари 1945 ген.-майор) Петър Вранчев 26 декември 1944 – 17 април 1948
30. полковник Кирил Игнатов 17 април 1948 – 27 май 1948, изпълняващ длъжността
31. полковник Здравко Георгиев 1 юни 1948 – 21 март 1951
32. полковник Велко Гатев 16 април 1951 – 26 януари 1952, временно изпълняващ длъжността
33. полковник (от 1959 ген.-майор) Илия Кръстев 26 януари 1952 – 26 май 1962, до 12 декември 1953 г. е изпълняващ длъжността
34. генерал-лейтенант Петър Стоянов 26 май 1962 – 6 юни 1967
35. генерал-полковник Васил Зикулов 6 юни 1967 – 1 септември 1990[8]
36. генерал-майор Любен Добрев 1 септември 1990 – 1 септември 1991
37. генерал-лейтенант Чавдар Червенков 1 септември 1991 – 10 март 1993
38. генерал-майор Любомир Гечев 10 март 1993 – 2 декември 1994
39. генерал-лейтенант Ангел Кацаров 2 декември 1994 – 8 февруари 2002
40. генерал-майор Пламен Студенков 8 февруари 2002 – 1 септември 2010
- бригаден генерал Детелин Мажгуров 1 септември 2010 – 1 декември 2010, временно изпълняващ длъжността[9]
41. о.р. полковник Веселин Иванов 1 декември 2010 – 9 март 2015[10]
42. полковник Светослав Даскалов 9 март 2015 – 17 май 2015, временно изпълняващ длъжността
43. без звание Йордан Бакалов 18 май 2015 – 18 ноември 2015
44. полковник Светослав Даскалов 19 ноември 2015 – 31 март 2016, временно изпълняващ длъжността
45. бригаден генерал Светослав Даскалов 1 април 2016 – 22 май 2018
46. бригаден генерал Пламен Ангелов 22 май 2018 – 15 август 2019
47. полковник Велко Атанасов 16 август 2019 – 16 юли 2021, временно изпълняващ длъжността
48. бригаден генерал Венелин Венев от 16 юли 2021

Заместник-началници

[редактиране | редактиране на кода]
  • полковник Велко Гатев (30 април 1950 – 1 април 1951)
  • полковник Петър Нинов (1952 – 1953)
  • полковник Пенчо Стоилов (от 1954)
  • подполковник Васил Джананов (от 1956)
  • полковник Ангел Марков (1956 – 1971)
  • полковник Цветан Цоков (1970 – 1987), заместник-началник на управлението по политическата част и началник на политическия отдел
  • полковник Иванов (от ноември 1963)
  • полковник Илия Захов (1963 – 1971)
  • генерал-майор Митко Митков (1968 – 1970)
  • полковник (ген.-майор от 1980) Любен Добрев (1974 – 1987)

Първи заместник-началници

[редактиране | редактиране на кода]

Секторни заместник-началници

[редактиране | редактиране на кода]
Заместник-началници по агентурното разузнаване
  • полковник Илия Захов (1971 – юли 1974)[11]
  • генерал-майор Любен Добрев (юли 1974 – 1987)
  • полковник Иван Ц. Нинов (1987 – 1990)
Заместник-началници по информацията – началници на служба „Информация“
Заместник-началници по оперативно-техническото, радио- и радиотехническото разузнаване

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ ДС и офицерите от БНА (1944 – 1960 г.)“, КРДОПБГДСРСБНА, 2014, с.469 – 470
  2. ↑ Методиев, Момчил. Държавна сигурност: опората на комунистическата държава // Знеполски, Ивайло (ред.). История на Народна република България: Режимът и обществото. София, „Сиела софт енд паблишинг“, 2009. ISBN 978-954-28-0588-5. с. 231 – 232.
  3. ↑ а б Военно разузнаване – История // agentibg.com. Посетен на 20 юни 2019.
  4. ↑ Закон за изменение и допълнение на Закона за военното разузнаване, обн., ДВ, бр. 69 от 4.08.2020 г., legislation.apis.bg
  5. ↑ Станчев, Ст., Николов, Р. и Баев, Й. (2017). История на българското военно разузнаване. Том 1, с. 234 – 235
  6. ↑ Баев, Й. (2019). История на българското военно разузнаване. Том 2, с.411
  7. ↑ Началник на Разузнавателното отделение при щаба на действащата армия от 12 септември 1912 до 18 август 1913 Станчев, Ст., Николов, Р. и Баев, Й. (2017). История на българското военно разузнаване. Том 1, с. 234
  8. ↑ На 13 август 1990 г. е предложено от МС Васил Зикулов да бъде освободен, но почти докрая на август продължава да изпълнява длъжността си. Баев, Й. (2019). История на българското военно разузнаване. Том 2, с. 411
  9. ↑ Баев, Й. (2019). История на българското военно разузнаване. Том 2, с.376
  10. ↑ Директор на служба „Военна информация“ – в сайта на СВИ
  11. ↑ Ръководство на Разузнавателното управление на Генералния щаб

Източници

[редактиране | редактиране на кода]

Вижте също

[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
     Портал „Военна история на България“         Портал „Военна история на България“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Служба_„Военно_разузнаване“&oldid=12102573“.