Направо към съдържанието

Селище

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Вижте пояснителната страница за други значения на Селище.

Сѐлище е географски определимо[1] място (местност), където хора живеят заедно в трайни или временни сгради. По големина то може да има както няколко жилищни постройки при малки селища, така и стотици, и хиляди – при по-големи селища.

Известни са и праисторически пещерни селища в една или съседни пещери. Такова в България е, например, Самуилица северно от село Кунино в община Роман, област Враца.

Селищата възникват през каменната епоха, първоначално като временни станове[2] на ловци и рибари. По-късно, когато хората започват да осигуряват прехраната и бита си и с отглеждане на растения и животни, създавайки наченките на икономиката, става целесъобразен уседналият живот и се появяват по необходимост и постоянни селища. Развитието на грънчарството и други занаяти, възникването и развитието на обмена и търговията дават тласък за разрастването и утвърждаването им. Поради постоянната опасност от грабителски и завоевателни набези възникват укрепени селища. Появяват се градове.

Селищата в България

[редактиране | редактиране на кода]

В отменения Закон за благоустройството на населените места от 1941 г. думата „селище“ е употребена в чл. 1 така: „Населено място по смисъла на този закон е селище от най-малко 50 дво̀рища[3] на едно място, застроени с жилищни сгради.“.

В действащото българско законодателство думата „селище“ няма легална дефиниция, а и не присъства в дефиницията на населено място. Тя обаче се употребява чрез нейни производни, както и пряко, в редица законови изрази като „селищна територия“, „селищната среда“, „селищни образувания“, „ваканционните селища“, „курортни селища“, „голф селищата“, „селищната структура“ и други подобни – в Закона за устройство на територията, Закона за административно-териториалното устройство на Република България [4], Закона за регионалното развитие и в други нормативни актове.

Според терминологията на Закона за устройство на територията селищата са урбанизирани територии и предназначението на поземлените имоти в тях (УПИ) може да бъде „за жилищни, общественообслужващи, производствени, складови, курортни, вилни, спортни и развлекателни функции, за озеленени площи и озеленени връзки между тях и териториите за природозащита, за декоративни водни системи (каскади, плавателни канали и други), за движение и транспорт, включително за велосипедни алеи и за движение на хора с увреждания, за техническа инфраструктура, за специални обекти и други“ (чл. 8).

Видове селища в България

[редактиране | редактиране на кода]

В Закона за административно-териториалното устройство на Република България (ЗАТУРБ) и (ЗУТ) селищата са обособени в 2 групи.

В населените места хората са трайно уседнали:

С проектопромяна[1] Архив на оригинала от 2009-04-21 в Wayback Machine. в ЗУТ, одобрена от Министерския съвет на 26 март 2009, се дава определение за големината на градовете според броя на населението. Те се класифицират в следните групи:

  • „много големи градове“ – с население над 400 хил. жители,
  • „големи градове“ – с население от 100 хил. до 400 хил. жители,
  • „средни градове“ – с население от 30 хил. до 100 хил. жители,
  • „малки градове“ – с население от 10 хил. до 30 хил. жители и
  • „много малки градове“ – с население под 10 хил. жители.

Нямат постоянно население и служат за временно задоволяване на рекреационни, промишлени и други специфични нужди

  1. По местоположение (чрез географски координати), граници и размери.
  2. Места за временно пребиваване с леки средства за подслон.
  3. „Дво̀рище“ е недвижим имот в района на населено място, представляващ непарцелирана земна площ (неурегулиран поземлен имот); дворно място (Речник на българския език, т. 3, стр. 605, БАН, София, 1981 г.).
  4. Според чл. 18, ал. 1 от Закона за административно-териториалното устройство на Република България „Територия на населеното място е селищната територия, определена от строителните му граници, и извънселищната територия, определена от границите на землището“