Светец (обичай)
| Светец | |
 | |
| Празнува се от | сръбските православни християни |
|---|---|
| Вид | културен празник |
| Значение | почитане на патрона на семейството |
| Обичаи | църковни служби, семейни и други социални събирания |
| Светец в Общомедия | |
Светец или слава е традиционен празник от централната част на Балканския полуостров, отбелязван от дадено семейство ежегодно на определен християнски празник, най-често през зимата. Обичаят е разпространен в по-голямата част от Сърбия, където е превърнат в елемент на националната идентичност, и в много съседни области – Западна България, Македония, Косово, Черна гора, части от Албания, Босна и Херцеговина, Далмация и Румъния.
Денят на славата се запазва през поколенията, като се предава патрилинеално, а жените приемат деня на славата на своите съпрузи.[1] По тази причина на много места семействата, почитащи един и същ светец, се смятат за родствени и браковете между техни членове са забранени.[2]
В Сърбия обичаят най-често се нарича слава, а в българските области – светец, светъц, стопанин, служба, курбан. Власите в Тимошко го наричат свинтул.[2]
Произход и развитие
[редактиране | редактиране на кода]Според разсъжденията на ранния български етнограф Димитър Маринов обичаят светец е продължение на предполагаем по-ранен култа към прадедите – според него той е отбелязван в чест на покровител на дома, някой виден член на рода, който след смъртта си става дух-покровител на къщата и домочадието, с времето му се приписват чудотворни избавления на дома или на някой от рода и в негова чест започват да се устройват празници и жертвоприношения.[3] Според тази теория обичаят е вторично християнизиран, като този покровител започва да се нарича „светец“ и за ден на неговия празник се е избирал денят на християнския светец, който се пада на същия ден (или най-близко до него).[3]
По писмени данни обичаят – светец, светъц, служба – в началото на 20 век е напълно жив в днешна Западна България – областите Видин, Монтана, Враца, София, Перник, Кюстендил. Скоро обаче древният ритуал започва да губи мащабност. През 1959 година писателят Марин Младенов пише, че в царибродското село Сливница „някогашното излизане на „светъц“ принадлежи на миналото.“[4]
Обичаи
[редактиране | редактиране на кода]В някои райони – Димитър Маринов отбелязва този обичай само в Западна България, но не и на изток – отбелязването на светеца започва още в навечерието на самия ден – вечерта срещу празника са приготвя по-малка трапеза, наричана вечерница, на която присъстват най-близките – роднини или съседи. Тя се приготвя заради вярването, че светецът-покровител пристига още вечерта преди празника.[5]
На самия ден на светеца празнуващите го къщи приготвят празничен обяд, на който се канят роднини и съседи, а по време на празника се приемат и неканени и дори непознати гости.[5] Ако в селището има църква или манастир в близост, сутринта стопанинът на къщата, празнично пременен, отива там и се причестява, като в църквата се носи и от коливото и хляба, за да бъдат осветени.[5]
За празничната трапеза задължително се прави курбан с теле, овен или шиле, като телето и овенът се разсичат на късове и се готвят така, а шилето обикновено се пече цяло.[6] От гозбите на трапезата присъстват различни варива (ориз, фасул, грах, булгур), зеле, картофи, кромид и праз лук, но никога не се приготвят като чорба – те винаги са яхния с месо.[7] Ако празникът се пада в период на пости, то на трапезата не присъства месо (с изключение на риба), но ястията отново не бива да са приготвени като чорба.[7] За празничната трапеза се месят и два вида обредни хлябове – единият е посветен на Бога (боговица, богов хляб, божи колак), а другият на почитания светец (светец, кравай, колак).[7] Освен месото, гозбите и обредните хлябове, на трапезата задължително трябва да присъства и т. нар. коливо – варено жито. То се поднася с мед, захар, счукани орехи; украсява се със стафиди, зърна грозде, резенчета плодове.[8] Курбанът отсъства при сръбския обичай.
Светецът е особено тържествен празник и храната на трапезата задължително се прекадява, традиционно от най-старият в къщата, а в по-ново време от селския свещеник.[8] По големите и заможни домакинства канят и по един или двама музиканти, които изпълняват трапезни песни.[9] Трапезата не се вдига цял ден – само се принасят нови ястия – като остава до късно вечерта, а понякога и до следващата сутрин.[9]
Патерица се нарича денят след празника – според традицията на този ден светецът-покровител вече си е отишъл, но в дома е останала неговата патерица, т.е. тоягата, с която се подпира. По този повод отново се устройва трапеза, която вече не е толкова тържествена и много по-скромна. На нея се разчупва боговицата, като половината се запазва и после се разхвърля из нивите и имота за плодородие.[9] От този обичай днес е останал изразът: „Честито на патерица!“
Празникът се чества от цялата задруга, включваща няколко семейства. С течение на времето, когато задругите престават да съществуват като социални единици и се разпадат на отделни семейства, празникът се чества от семейството.
Сходни обичаи
[редактиране | редактиране на кода]Светецът е сходен с други ежегодни празници, които обаче се отбелязват не от родова общност, а от различни други групи:
- Оброците са много сходни със светеца, като разграничението между тях понякога е неясно.[2] Ритуалите при оброка са много сходни с тези при светеца, но за разлика от тях се изпълняват не в семейния дом, а на специално обозначено с тази цел място, най-често дърво или оброчен кръст. Освен това някои оброци не са свързани с конкретно семейство, а с дадена местност и се отбелязват от всички, притежаващи имоти в нея.
- Курбанът е не семеен, а личен празник, срещащ се в цяла България (далеч на изток от разпространението на светеца). Той се прави от отделен човек, който се е избавил от някакво сериозно премеждие, според вярванията с помощта на даден светец (особено ако премеждието става на патронен празник на светец), който вече се смята за личен покровител на избавилия се. В Западна България този обичай е много близък до светеца – нарича се служба или слава, а изборът на светец покровител става със същите ритуали, както при избора на нов родов светец.[10]
- Подобно на личната служба, някои семейства установяват и семейна служба, която отбелязват успоредно с основната си родова служба – обикновено като знак за спасението им от голямо бедствие. В някои случаи тази семейна служба постепенно измества родовата и се превръща в основната за съответното семейство.[11]
- В миналото еснафските организации организират служба в чест на своя светец покровител, който обикновено е покровителят на съответния занаят – зидарите почитат като свой покровител свети апостол Тома, кожухарите – свети Илия, чехларите – свети Спиридон и т.н.[12] На патронния празник на светеца, сдруженията също са устройвали големи трапези за членовете си и за селището.
- Съборите също се ежегодни празници, отбелязвани от цяло селище, често на патронния празник на местната църква.
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Павлов, Тихомир. „Българите в Моравско и Тимошко. История, език, нрави, обичаи, поверия, борби и очаквания. Днешният моравчанин“, Издание на Комитет на Западните покрайнини, София, 1931, стр. 160 – 161
- ↑ а б в Груев, Михаил. Преорани слогове. Колективизация и социална промяна в Българския северозапад 40-те – 50-те години на XX век. София, Сиела, 2009. ISBN 978-954-28-0450-5. с. 316 – 321.
- ↑ а б Маринов 1981, с. 713.
- ↑ Младенов, М. Сливница, в. „Братство“, г. І, бр. 6, Пирот, 1 септември 1959, с. 6.
- ↑ а б в Маринов 1981, с. 717.
- ↑ Маринов 1981, с. 713 – 714.
- ↑ а б в Маринов 1981, с. 714.
- ↑ а б Маринов 1981, с. 716.
- ↑ а б в Маринов 1981, с. 718.
- ↑ Маринов 1981, с. 718 – 719.
- ↑ Маринов 1981, с. 719 – 720.
- ↑ Маринов 1981, с. 720.
- Цитирани източници
- Маринов, Димитър. Избрани произведения. Том I: народна вяра и религиозни народни обичаи. София, Наука и изкуство, 1981.