Самуил Алусиан
| Самуил Алусиан | |
| военачалник на Византия | |
| Семейство | |
|---|---|
| Род | Комитопули |
| Баща | Алусиан |
Самуил Алусиан е българин от рода на Комитопулите, военачалник във византийската армия през XI век.
Произход
[редактиране | редактиране на кода]Самуил Алусиан е син на Алусиан и внук на последния цар на Първото българско царство, Иван Владислав.
Биография
[редактиране | редактиране на кода]При управлението на Роман IV Диоген Самуил Алуиан заема военна служба в тема Армениакон с чин „вестарх“.
През 1068 г. участва в похода на императора срещу селджукските турци в Мала Азия и след като през декември същата година Мелитинският стратег умишлено не оказва съпротива на турците при нападението им над град Аморион, императорът му отнема командването и го предоставя на Самуил Алусиан, който е негов доверен човек.
Като византийски военачалник се споменава и през 1069 г., когато с командваните от него войски в тема Армениакон воюват неуспешно срещу разбунтувалия се латински наемник на византийска служба Робер Криспин. Въпреки претърпяното поражение Самуил Алусиан е повишен от Роман IV в чин „проедър“ и в дука или командващ на намиращите се в тема Армениакон пет западноромейски легиона, а също и намиращите се там наемни войски, което се установява от един запазен негов молидвовул с надпис „Богородице, помагай на твоя раб Самуил Алусиан, проедър и дука.“ На тази длъжност Самуил Алусиан остава до 1071 г., когато неговият покровител Роман IV Диоген е свален от власт. Като негов роднина и предан човек Самуил Алусиан е отстранен от длъжност под натиска на враждебно настроената към Диоген придворна партия и загубва всякакво политическо влияние.
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- Златарски, Васил. История на българската държава през средните векове. Т. II. България под византийско владичество (1018-1187). София, Наука и изкуство, 19722. с. 128 – 129.
Допълнителна литература
[редактиране | редактиране на кода]- Златарски, Васил. Моливдовулъ на Самуила Алусианъ // Известия на Археологическия институт I. 1922. с. 86—89; 97—98.
