Направо към съдържанието

Рок музика

Редактиране
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Вижте пояснителната страница за други значения на Рок.
Рок
Стилистични коренирокендрол, електрически блус, фолк, кънтри, блус, ритъм енд блус, соул
Културни корениВеликобритания и САЩ, 1950-те
Типични инструментиВокали, Електрическа китара, Бас китара, Барабани, Акустична китара, Пиано, Синтезатор, Клавишни инструменти
Популяризиране1950-те
Производни формиНю ейдж, синтпоп
Подстилове
алтернативен рок • арт рок • гръндж • гаражен рок • глем рок • готик • емо • експериментален рок • инструментален рок • инди рок • краутрок • поп пънк • прогресив рок • психеделичен рок • пънк рок • софт рок • саутърн рок • симфоничен рок • хардрок • хартланд рок • шок рок • хевиметъл • анадолски рок
Смесени стилове
блус рок • джаз рок • индъстриъл рок • кънтри рок • поп рок • рап рок • рокабили • спейс рок • стоунър рок
Други теми
Зала на славата на рокендрола • поп музика
Рок музика в Общомедия

Рок музиката, накратко рок (на английски: Rock, съкратено от rock'n'roll), е популярен музикален жанр, обобщаващ няколко поджанра и водещ началото си от първата половина на 1950-те години на XX век в САЩ. Корените му се крият в ранния ритъм енд блус и американската кънтри музика, както и в джаза и класическата музика. За негова официална рождена дата се смята записването на песента на Бил Хейли „Rock Around the Clock“ през 1954 година, която събужда невиждан дотогава интерес.

В рока се използва водещ вокал, съпроводен от електрически китари, бас китара и барабани. Много от подстиловете му използват клавишни инструменти, като пиано, орган, а от 1970 година насам и синтезатори.[1] Рокът е и особен вид субкултура, защото влияе на модата и различните течения като хипи, пънк, металисти, готи, които са неразривно свързани с определен жанр на рок музиката.

Виден представител на рока е Елвис Пресли, наричан Кралят на рокендрола. В края на 1960-те години рок музиката е смесена с фолк музиката, за да се получи фолк рок, и с джаза, за да се получи джаз рок. През 1970-те години рокът е силно повлиян от соул, фънк и латино музиката. По същото време от рока се развиват няколко поджанра, като софт рок, блус рок, хевиметъл, прогресив рок и пънк рок. Новите поджанрове през 1980-те години включват хардрок и алтернатив рок. През 1990-те години се появяват грънджът, бритпопът и инди рокът.

История на рок музиката

[редактиране | редактиране на кода]

1950-те и началото на 1960-те

[редактиране | редактиране на кода]

Рокендрол

[редактиране | редактиране на кода]
 Основна статия: Рокендрол
Елвис Пресли

В края на 50-те години младият радиоводещ Алън Фрийд за първи път употребява понятието рокендрол – умелата и интересна смесица между ритъм енд блус, кънтри музика, блус, буги и джаз. Това е първият жанр на рок музиката. Афроамериканци като Чък Бери, Литъл Ричард, Бо Дидли и Фатс Домино изпълняват своята музика главно пред афроамериканска публика, отхвърляни от белите заради расови предразсъдъци. Приемането на рока като главно направление в музиката става в средата на 1950-те години, когато, както Бо Дидли казва, „ofay dudes“ (или бели хора) подписват с водещ издател и започват да правят кавъри на тяхната музика. Елвис Пресли и Бил Хейли, както и „Дъ Кометс“, Бъди Холи, Джери Лий Люис и Джони Кеш често правят турнета заедно в САЩ и Великобритания. Около края на 1950-те години черни и бели артисти излизат заедно на концерти и така слушателите разбират кои са всъщност истинските изпълнители на хитовете, които слушат по радиото и телевизията, като например популярната песен на Литъл Ричард „Тути Фрути“.

Чък Бери на концерт в Довил през 1987 г.

Съществува дебат за това кое да се приеме за първата рокендрол песен. Един от кандидатите е Rocket 88 на Джаки Бренстън и неговите Делта Катс (всъщност, Айк Търнър и неговият състав „Кралете на ритъма“), записана от Сам Филипс и Сън рекърдс през 1951 година.[2] Четири години по-късно, Бил Хейли и „Rock Around the Clock“ (1955) става първата рокендрол песен, изкачила се на първо място в музикалните класации и на първо място по продажби, по този начин отваряйки вратата целия свят да чуе тази нова музика.[3] Затова много музикални специалисти смятат това за рождена дата на рокендрола. През 2004 година списание Rolling Stone излиза със становището, че „That's All Right (Mama)“ (1954) на Елвис Пресли трябва да се приеме за първата рокендрол песен.[4] Едни от пионерите в този жанр са Чък Бери, Бо Дидли, Фатс Домино, Литъл Ричард, Джери Лий Люис и Джийн Винсент.[2] Много скоро рокендролът започва да доминира класациите и концертите и да се превръща в основен фактор в продажбите на грамофонни плочи.[5]

Рокабили

[редактиране | редактиране на кода]
 Основна статия: Рокабили

Друг жанр е рокабили, комбинация на рокендрол и хилбили (вид кънтри), който става популярен в звукозаписните студия и на концерти към средата на 1950-те години. Негови представители са Карл Пъркинс, Джери Лий Люис, Бъди Холи, Евърли Брадърс и разбира се, Елвис Пресли.[6][7] Едни от най-популярните песни през периода са „The Great Pretender“ (1955) и „Yakety Yak“ (1958), които макар и лековати и смехотворни, жънат голям успех. Това е периодът, когато електрическата китара започва да става все по-популярна и новият стил на свирене претърпява развитие.[8]

Walked that Lonesome Valley
изпълнява се от Million Dollar Quartet по време на запис на 4 декември 1956 година
Проблеми при слушането на файла? Вижте media help.

Към края на 50-те и началото на 60-те рокендролът преживява тежки времена – през 1959 година при самолетна катастрофа умират Бъди Холи и Ричи Валенс, Елвис заминава да служи в армията, Литъл Ричард се отказва от музиката, за да стане свещеник, срещу Джери Лий Люис и Чък Бери има повдигнати обвинения и кариерата им страда значително. Това дава идеята на много коментатори и специалисти, че ерата на рокендрола е приключила.[9] Въпреки че рокът временно запада, той не изчезва. Характерното за края на 1950-те и началото на 60-те е, че изпълнителите са предимно жени или черни.

Великобритания

[редактиране | редактиране на кода]

До появата на бийт музиката Великобритания не може да конкурира Щатите в областта на рок музиката, макар че първите записи там се появяват още през 1950-те и има гостуващи музиканти.[10] На британския рокендрол най-голямо влияние оказва не кънтри или джаз, а така нареченият скифъл, чийто виден представител е Лони Донеган, който по-късно започва да изпълнява рокендрол.[11] Първите изпълнители, които могат да съперничат на американците, стават Клиф Ричард и The Shadows. Първият британски хит е „Move It“, на Клиф Ричард.[12] По това време една от бъдещите световноизвестни рок групи, „Бийтълс“, прави първите си стъпки под името „The Quarrymen“.

Сърф музика

[редактиране | редактиране на кода]

През 1958 година е записана композицията „Rumble“ на китариста Линк Рей, в която за първи път е използван ефектът на фъза (fuzz) на китара. Линк Рей съвместно с Дик Дейл и The Surfaris слага началото на жанра инструментален танцувален рокендрол, наречен сърф, на основата на хавайското звучене на китарата с ефект на вибрато. Едни от пионерите в този жанр са The Fireballs, The Ventures, The Chantays, Bel-Airs, The Challengers, Eddie & the Showme, а в Англия – The Shadows.[13][14][15] Повечето от тези състави са сформирани в Южна Калифорния.

Нарастващата популярност на този жанр кара групи от други жанрове да се включат в него. Между тях са The Astronauts, The Trashmen и The Rivieras. Групата от Австралия The Atlantics прави съществени приноси към звука на сърф рока.[15] Европейските инструментални състави от този период са The Shadows и The Dakotas[16]

Едва по-късно инструменталният сърф отстъпва място на вокалния, чийто най-известни представители са Jan and Dean и Бийч Бойс, което след това дава началото на сърф рока. Най-големият комерсиален успех на сърф музиката се дължи на Бийч Бойс, група, която е сформирана в Южна Калифорния през 1961 година. Техните ранни албуми са съчетание от инструментален и вокален сърф.[15] Техният първи хит, „Surfin'“ през 1962 година достига Billboard top 100 и сърф музиката се превръща в национално явление.[17] От 1963 година Браян Уилсън става главният композитор и продуцент на групата и новите хитове „Fun, Fun, Fun“ (1964) и „California Girls“ (1965) достигат световна популярност.[17] Единствената друга група, която жъне успех в този жанр, е Jan & Dean, които имат №1 хит със „Surf City“ (написана със съдействието на Браян Уилсън) през 1963 година.[15] Краят на сърф музиката настъпва с британското нахлуване (the British Invasion), което започва през 1964 година.[15] След това единствената американска група, която до някаква степен може да съперничи на Бийтълс, остава Бийч Бойс, особено албумът им „Pet Sounds“.[17]

Златни години (1963 – 1974)

[редактиране | редактиране на кода]

Британско нашествие

[редактиране | редактиране на кода]
 Основна статия: Британско нашествие
Бийтълс

Към края на 1962 година на английската рок сцена се появяват бийт групите, като Бийтълс, които са под влияние на широк спектър от американската музика – соул, ритъм енд блус и сърф.[18] В началото те следват звука на американската музика, особено тази, пригодена за танца туист, но постепенно смесват техните оригинални композиции и сложни музикални идеи, докато получат собствено звучене. В средата на 1962 година Ролинг Стоунс стартират като една от групите с характерно влияние от блуса, други такива са Енимълс и Ярдбърдс.[19] През 1963 година Бийтълс и други бийт групи, като The Searchers и The Hollies, получават широка популярност и постигат голям комерсиален успех.

Британският рок започва да пробива и да се влива в основното направление на музиката в САЩ през януари 1964 година с невероятния успех на Бийтълс при тяхното първо турне на американска земя. „I Want to Hold Your Hand“ става първият №1 хит на Billboard Hot 100, което дава началото на британското нашествие в американските музикални класации.[20] Песента влиза в класациите на 18 януари 1964 година като номер 45 и става номер едно след 7 седмици и остава на това място 15 седмици.[21] Тяхната първа поява на шоуто на Ед Съливан на 9 февруари е считана за крайъгълен камък на американската поп култура. Предаването е гледано от 73 милиона зрители, което за това време поставя своеобразен рекорд.[22]

През следващите 2 години песни на Чад и Джереми, Питър и Гордън, The Animals, Манфред Ман, Петула Кларк, Freddie and the Dreamers, Wayne Fontana and the Mindbenders, Herman's Hermits, The Rolling Stones, The Troggs и Donovan също достигат до номер едно в класациите.[20][23] Британските групи доминират музикалните класации и у дома в Обединеното кралство.[19] Това отваря вратите за световна слава на британски и ирландски групи и слага край на инструменталния сърф рок и вокалните женски групи.[24] Макар и за кратко, това дава отрицателно отражение на кариерите на Фатс Домино, Чъби Чекър и дори Елвис.[25] Британското нахлуване на рок музиката освен със своеобразното си звучене се налага и утврждава и с новата тенденция – рок музикантите да пишат своя собствена музика и текст за песните си.[26]

Психеделичен рок

[редактиране | редактиране на кода]
 Основна статия: Психеделичен рок
Джими Хендрикс през 1967 г.

Психеделичната музика като цяло е вдъхновена от LSD и започва на фолклорната сцена, като за първи път терминът е употребен от Holy Modal Rounders в техния запис от 1964 година „Hesitation Blues“.[27] Първата група, която характеризира стила си като психеделичен рок, е 13th Floor Elevators от Тексас, в края на 1965 година; те издават албума The Psychedelic Sounds of the 13th Floor Elevators през следващата 1966 година.[27] Бийтълс въвеждат много от най-главните елементи на психеделичния звук с „I Feel Fine“, албума „Rubber Soul“, „Rain“ и някои песни от албума „Revolver“.[28]

Психеделичният рок практически започва от Калифорния и завладява музикалната сцена, след като много групи преминават от фолк към фолк рок около 1965 година.[28] Психеделиката се превръща в начин на живот, който се оформя в Сан Франциско, като най-видни представители в музиката стават Грейтфул Дед, Кънтри Джо енд дъ Фиш, The Great Society и Джеферсън Еърплейн.[28] The Byrds преминават бързо от фолк рок през 1965 година към психеделик през 1966 година, като техният сингъл „Eight Miles High“ е разглеждан от широката публика като отнасящ се за употребата на наркотици. В Англия най-видният представител на този жанр са The Yardbirds,[28] с песните „Still I'm Sad“ (1965) и „Over Under Sideways Down“ (1966).[29] От 1966 година се включват нови групи като „Пинк Флойд“, „Трафик“ и „Софт Машин“.[30] През същата година се появява хит албумът на Donovan „Sunshine Superman“ и се състои дебютът на групите Крийм и Икспириънс, като самият Джими Хендрикс се превръща по-късно в лице и символ на психеделиката.[28]

Психеделичният рок достига апогея си в края на десетилетието. През 1967 година Бийтълс дават своя определен психеделичен отпечатък с пускането на албума Sgt. Pepper's Lonely Hearts Club Band, който съдържа доста противоречивата песен „Lucy in the Sky with Diamonds“. Rolling Stones отговарят с Their Satanic Majesties Request.[28] Pink Floyd пускат The Piper at the Gates of Dawn.[28]

В Америка краят на десетилетието е белязано с лятото на любовта и считаният за връх фестивал в Монтерей, който прави звезди от Джими Хендрикс и Ху, като сингълът на последните, „I Can See for Miles“, определено преминава в психеделична територия.[31] Ключови изпълнения и записи от края на десетилетието са „Surrealistic Pillow“ на Jefferson Airplane и „Strange Days“ на Дорс.[32] Като кулминационна точка на ерата на психеделичния рок може да се смята проведеният през 1969 година фестивал в Удсток, в който участват едни от най-изявените представители на този жанр тогава като Джими Хендрикс, Джанис Джоплин, Сантана, Кънтри Джо енд дъ Фиш и други. В началото на следващото десетилетие обаче този жанр постепенно запада, като вероятно не малка роля за това изиграва ненавременната смърт на Джими Хендрикс, Джанис Джоплин и Джим Морисън. Много от останалите състави се връщат към класическото звучене на рока и изоставят психеделичното звучене.[28]

Поп рок

[редактиране | редактиране на кода]
 Основни статии: Поп музика и Поп рок
Евърли Брадърс през 2006 г.

Терминът поп е използван още от началото на 20. век и с него се означава популярна музика по принцип, но от 1950-те започва да се използва за определен жанр, предназначен за младата публика и представляващ по-омекотена форма на рокендрола.[33][34] След британското нашествие, някъде около 1967 година, терминът поп музика започва да се използва едва ли не като противоположност на рок музика.[35] В контраст на поп рока, рок музиката се свързва с определени субкултури, слага акцента на артистичните стойности, виртуозността, автентичността и значението на живите представления.[33][34][35][36]

Въпреки всичко това поп и рок музиката имат много близко звучене и дори текстове. Думата поп рок се използва по принцип за музика, която е ориентирана към комерсиален успех.[37] Поп рокът е определен от някои като вариант на рок музика. Негови изпълнители са Елтън Джон, Пол Маккартни, Евърли Брадърс, Род Стюарт и Чикаго.[38] Други я определят като вариант на поп музиката.[39][40]

Блус рок

[редактиране | редактиране на кода]
 Основна статия: Блус рок

Втората вълна на британското нахлуване в музиката е от музиканти, които са вдъхновени от американския блус, като например Ролинг Стоунс и Ярдбърдс.[41] Британските изпълнители на блус от 1950-те и 1960-те са вдъхновени от акустичните звуци на изпълнители като Лийд Бели и Робърт Джонсън.[42] Постепенно те въвеждат усилватели с по-силен звук, най-често в близост до електрическата китара.[43] Блус рокът се ражда като комбинация на стандартите на блуса с инструменталните възможности и акценти на рок музиката.[43]

Ерик Клептън в Барселона (1974)

Другият фокус на блуса е около Джон Мейол, който сформира групата Джон Мейол и Блусбрейкърс, известна само като Блусбрейкърс, в чийто състав влизат Ерик Клептън (след като напуска Ярдбърдс) и Питър Грийн. Особено важно събитие е пускането на албума Blues Breakers with Eric Clapton (1966), считан за ключов запис на британския блус, който след това е имитиран и възпроизвеждан от американски и английски последователи.[44] По-късно Ерик Клептън сформира супергрупите Cream, Блайнд Фейт и Дерек енд Доминос, последвани от дългогодишна солова кариера, която спомага за утвърждаването на блус рока като едно от основните направления на рок музиката.[43] Грийн заедно с Мик Флийтуд и Джон Макви сформират Флийтуд Мак, като групата има един от най-големите комерсилани успехи в този жанр.[43] В края на 1960-те Джеф Бек, също от Yardbirds, се мести от блус рок къх хеви рок с групата си The Jeff Beck Group.[43] Последният китарист от Yardbirds Джими Пейдж сформира The New Yardbirds, който много скоро след това се превръщат в Led Zeppelin, чиито ранни албуми са силно повлияни от блуса.[43]

В Америка първият изпълнител на блус рок е Лони Мак,[45] но жанрът започва да се развива истински към средата на 1960-те, под влиянието на британските блус изпълнители. Известни изпълнители в този жанр са Пол Бътърфийлд, Canned Heat, Джеферсън Еърплейн, Джанис Джоплин, Джони Уинтър, The J. Geils Band и Джими Хендрикс.[43] Групи като Allman Brothers Band, Ленърд Скинърд и ЗиЗи Топ от южните щати, въвеждат елементи на кънтри в техните изпълнения и създават така наречения рок на Юга.[46]

Първите блус рок изпълнители имитират джаз изпълнителите с дълги импровизации, които после стават основата на прогресив рок. Около 1970 година блус рокът започва да става все по-тежък, като пример за това са Лед Цепелин и Дийп Пърпъл, като границата между блус рок и хардрок почти се заличава.[47][47] През 1970-те представители на блуса са Джордж Търоугуд и Пат Травърс,[43] и от британците Стейтъс Куо и Foghat, но като цяло през този период блус рокът започва да запада.[48]

Фолк рок

[редактиране | редактиране на кода]
 Основна статия: Фолк рок
Джоун Байез и Боб Дилън

Около 1960-те музиката, произлязла от американската фолклорна музика, се превръща в колосално движение, което използва традиционна музика, примесена с нови композиции, обикновено на акустични инструменти.[49] В Америка пионери на този жанр стават Уди Гътри и Пит Сийгър и често техните имена се свързват с прогресивната политика и работническите движения.[49] В началото на 1960-те Джоун Байез и Боб Дилън застават в челото на това движение като автори и изпълнители на този жанр.[50] Песните на Дълън „Blowin' in the Wind“ (1963) и „Masters of War“ (1963) стават хитове, като по този начин „музиката на протеста“ достига широка аудитория.[51] Въпреки това рок и фолк все още остават отделни жанрове, доста често с антагонистична публика.[52]

Ранни опити да се комбинират елементи на рок и фолк са направени от Енимълс с песента им „House of the Rising Sun“ (1964), което се счита за първата комерсиално успешна фолк песен, която използва инструменти на рока[53][54]

Смята се, че фолк рокът излиза истински на сцената с появата на Бърдс и записаната от Дилън „Mr. Tambourine Man“, която се изкачва на първо място в музикалните класации през 1965 година.[52] По-късно същата година Боб Дилън използва електронни инструменти в „Like a Rolling Stone“, която моментално става хит в САЩ.[52] В Калифорния фолк рокът става популярен с Мамас енд Папас и Crosby, Stills and Nash и преминава към електронни инструменти. В Ню Йорк известни изпълнители на фолк рок са The Lovin' Spoonful и Саймън и Гарфънкъл.[52]

Тези групи и състави повлияват на британските изпълнители като Донован и Fairport Convention.[55][56]

Върхът на популярността на фолк рока е през 1967 – 1968 година, след което много групи и изпълнители преминават в други жанрове и течения, включително Боб Дилън и the Byrds, които се ориентират към кънтри рок.[57] Въпреки това фолк рокът има голямо влияние върху развитието на рок музиката и спомага за развитието на нови идеи, песни на протеста и концепцията за автентичност.[52][58]

Метъл, софт и хардрок

[редактиране | редактиране на кода]
 Основни статии: Софт рок, Хардрок и Хевиметъл
Кис на концерт през 2004 г.

От края на 1960-те става обичайно официалната рок музика да се разделя на софт и хардрок. Софт рокът обикновено произлиза от фолк рока, използва акустични инструменти и слага акцента на мелодичност и хармония.[59] Едни от най-основните изпълнители са Керъл Кинг, Кат Стивънс и Джеймс Тейлър.[59] Комерсиалният връх идва около средата на 1970-те с Били Джоел, Америка и реформираните Флийтуд Мак, чийто албум „Rumours“ (1977) става най-продаваният на десетилетието.[60]

Противоположно на софт рока, хардрокът най-често произлиза от блус рока и по принцип е много по-интензивен и се свири с по-голяма сила на звука.[61] Основна, на преден план е електрическата китара, като ритмичен инструмент и като соло инструмент, използвана с различни ефекти.[61] Някои от ключовите изпълнители са британските Ху и Кинкс, както и изпълнители от психеделичната ера като Крийм, Джими Хендрикс и The Jeff Beck Group.[61] Хардрок групи с международен успех през 1970-те са Куийн, Тин Лизи, Аеросмит и Ей Си/Ди Си.[61]

От края на 1960-те започва да се използва терминът хевиметъл, за да се опишат някои хардрок музиканти, които свирят с още по-голяма сила и интензивност.[62] За първи път терминът е използван от Степънулф в „Born to be Wild“ (1967) и след това за групи като Блу Чиър и Гранд Фънк Рейлроуд.[63] Около 1970 година различни британски състави развиват типичните звуци и стилове, които спомагат за развитието на под-жанрове. Лед Цепелин прибавя елементи на фантазия, Дийп Пърпъл вняся симфонични звуци и Блек Сабат придава по-„тъмен“ звук на изпълненията си чрез елементи на готика.[64] Всички тези елементи са използвани и от „второто поколение“ хевиметъл групи в края на 1970-те: Джудас Прийст, Ю Еф Оу, Моторхед и Рейнбоу от Англия; Кис, Тед Наджънт и Blue Öyster Cult от САЩ; Ръш от Канада и Скорпиънс от Германия.[64][65]

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ „Rock and Roll“ Архив на оригинала от 2010-11-24 в Wayback Machine., Allmusic, посетен на 10 януари 2010.
  2. ↑ а б M. Campbell, ed., Popular Music in America: and the Beat Goes on (Boston, MA: Cengage Learning, 3rd edn., 2008), ISBN 0-495-50530-7, pp. 157 – 8.
  3. ↑ P. Browne, The Guide to United States Popular Culture (Madison, WI: Popular Press, 2001), ISBN 0-87972-821-3, p. 358.
  4. ↑ „Elvis Presley at Sun Studios in 1954“ Архив на оригинала от 2009-04-14 в Wayback Machine., Rolling Stone, 24 юни 2004, посетен на 17 януари 2010.
  5. ↑ R. S. Denisoff, W. L. Schurk, Tarnished Gold: the Record Industry Revisited (New Brunswick, NJ: Transaction, 3rd edn., 1986), ISBN 0-88738-618-0, p. 13.
  6. ↑ „Rockabilly“, Allmusic, посетен на 6 август 2009.
  7. ↑ F. W. Hoffmann and H. Ferstler, Encyclopedia of Recorded Sound, Volume 1 (New York, NY: CRC Press, 2nd edn., 2004), ISBN 0-415-93835-X, pp. 327 – 8.
  8. ↑ J. M. Curtis, Rock Eras: Interpretations of Music and Society, 1954 – 1984 (Madison, WI: Popular Press, 1987), ISBN 0-87972-369-6, p. 73.
  9. ↑ M. Campbell, ed., Popular Music in America: and the Beat Goes On (Boston, MA: Cengage Learning, 3rd edn., 2008), ISBN 0-495-50530-7, p. 99.
  10. ↑ R. F. Schwartz, How Britain Got the Blues: the Transmission and Reception of American Blues Style in the United Kingdom (Aldershot: Ashgate, 2007), ISBN 0-7546-5580-6, p. 22.
  11. ↑ J. Roberts, The Beatles (Mineappolis, MN: Lerner Publications, 2001), ISBN 0-8225-4998-0, p. 13.
  12. ↑ D. Hatch, S. Millward, From Blues to Rock: an Analytical History of Pop Music (Manchester: Manchester University Press, 1987), ISBN 0-7190-1489-1, p. 78.
  13. ↑ J. Blair, The Illustrated Discography of Surf Music, 1961 – 1965 (Ypsilanti, MI: Pierian Press, 2nd edn., 1985), ISBN 0-87650-174-9, p. 2.
  14. ↑ J. Blair, The Illustrated Discography of Surf Music, 1961 – 1965 (Ypsilanti, MI: Pierian Press, 2nd edn., 1985), ISBN 0-87650-174-9, p. 75.
  15. ↑ а б в г д V. Bogdanov, C. Woodstra and S. T. Erlewine, All Music Guide to Rock: the Definitive Guide to Rock, Pop, and Soul (Milwaukee, WI: Backbeat Books, 3rd edn., 2002), ISBN 0-87930-653-X, pp. 1313 – 4.
  16. ↑ J. Blair, The Illustrated Discography of Surf Music, 1961 – 1965 (Ypsilanti, MI| Pierian Press, 2nd edn., 1985), ISBN 0-87650-174-9, p. 126.
  17. ↑ а б в V. Bogdanov, C. Woodstra and S. T. Erlewine, All Music Guide to Rock: the Definitive Guide to Rock, Pop, and Soul (Milwaukee, WI: Backbeat Books, 3rd edn., 2002), ISBN 0-87930-653-X, pp. 71 – 2.
  18. ↑ R. Stakes, „Those boys: the rise of Mersey beat“, in S. Wade, ed., Gladsongs and Gatherings: Poetry and its Social Context in Liverpool Since the 1960s (Liverpool: Liverpool University Press, 2001), ISBN 0-85323-727-1, pp. 157-66.
  19. ↑ а б „British Invasion“ Архив на оригинала от 2011-05-01 в Wayback Machine., Allmusic, Посетен на 29 януари 2010.
  20. ↑ а б „British Invasion“ Encyclopedia Britannica, посетен на 29 януари 2010.
  21. ↑ H. Bill, The Book Of Beatle Lists, (Poole, Dorset: Javelin, 1985), ISBN 0-7137-1521-9, p. 66.
  22. ↑ V. Bogdanov, C. Woodstra and S. T. Erlewine, All Music Guide to Rock: the Definitive Guide to Rock, Pop, and Soul (Milwaukee, WI: Backbeat Books, 3rd edn., 2002), ISBN 0-87930-653-X, pp. 1316-7.
  23. ↑ T. Leopold, „When the Beatles hit America CNN 10 февруари 2004“, CNN.com, посетен на 1 февруари 2010.
  24. ↑ K. Keigthley, „Reconsidering rock“ in, S. Frith, W. Straw and J. Street, eds, The Cambridge Companion to Pop and Rock (Cambridge: Cambridge University Press, 2001), ISBN 0-521-55660-0, p. 117.
  25. ↑ F. W. Hoffmann and H. Ferstler, Encyclopedia of Recorded Sound, Volume 1 (New York, NY: CRC Press, 2nd edn., 2004), ISBN 0-415-93835-X, p. 132.
  26. ↑ R. Shuker, Popular Music: the Key Concepts (Abingdon: Routledge, 2nd edn., 2005), ISBN 0-415-34770-X, p. 35.
  27. ↑ а б M. Hicks, Sixties Rock: Garage, Psychedelic, and Other Satisfactions (University of Illinois Press, 2000), ISBN 0-252-06915-3, pp. 59-60.
  28. ↑ а б в г д е ж з V. Bogdanov, C. Woodstra and S. T. Erlewine, All Music Guide to Rock: the Definitive Guide to Rock, Pop, and Soul (Milwaukee, WI: Backbeat Books, 3rd edn., 2002), ISBN 0-87930-653-X, pp. 1322-3.
  29. ↑ P. Buckley, The Rough Guide to Rock (London: Rough Guides, 2003), ISBN 1-84353-105-4, p. 1144.
  30. ↑ E. Macan, Rocking the Classics: English Progressive Rock and the Counterculture (Oxford: Oxford University Press, 1997), ISBN 0-19-509887-0, p. 20.
  31. ↑ W. E. Studwell and D. F. Lonergan, The Classic Rock and Roll Reader: Rock Music from its Beginnings to the mid-1970s (Abingdon: Routledge, 1999), ISBN 0-7890-0151-9, p. 223.
  32. ↑ J. E. Perone, Music of the Counterculture Era American History Through Music (Westwood, CT: Greenwood, 2004), ISBN 0-313-32689-4, p. 24.
  33. ↑ а б S. Frith, „Pop music“ in S. Frith, W. Stray and J. Street, eds, The Cambridge Companion to Pop and Rock (Cambridge: Cambridge University Press, 2001), ISBN 0-521-55660-0, pp. 93–108.
  34. ↑ а б Early Pop/Rock // Allmusic. Посетен на 7 август 2009.
  35. ↑ а б T. Warner, Pop Music: Technology and Creativity: Trevor Horn and the Digital Revolution (Aldershot: Ashgate, 2003), ISBN 0-7546-3132-X, p. 3.
  36. ↑ R. Shuker, Understanding Popular Music (Abingdon: Routledge, 2nd edn., 2001), ISBN 0-415-23509-X, pp. 8–10.
  37. ↑ R. Shuker, Popular Music: the Key Concepts (Abingdon: Routledge, 2nd edn., 2005), ISBN 0-415-34770-X, p. 207.
  38. ↑ L. Starr and C. Waterman, American Popular Music Архив на оригинала от 2012-11-20 в Wayback Machine. (Oxford: Oxford University Press, 2nd edn, 2007), ISBN 0-19-530053-X, Посетен на 11 март 2008.
  39. ↑ J. M. Borack, Shake Some Action: the Ultimate Power Pop Guide (Shake Some Action – PowerPop, 2007), ISBN 0-9797714-0-4, p. 18.
  40. ↑ "Musical Categories – „A Brief Explanation“, George Starostin's music reviews, посетен на 4 октомври 2009.
  41. ↑ H. S. Macpherson, Britain and the Americas: Culture, Politics, and History (Oxford: ABC-CLIO, 2005), ISBN 1-85109-431-8, p. 626.
  42. ↑ V. Coelho, The Cambridge Companion to the Guitar (Cambridge: Cambridge University Press, 2003), ISBN 0-521-00040-8, p. 104.
  43. ↑ а б в г д е ж з V. Bogdanov, C. Woodstra, S. T. Erlewine, eds, All Music Guide to the Blues: The Definitive Guide to the Blues (Backbeat, 3rd edn., 2003), ISBN 0-87930-736-6, pp. 700-2.
  44. ↑ T. Rawlings, A. Neill, C. Charlesworth and C. White, Then, Now and Rare British Beat 1960-1969 (London: Omnibus Press, 2002), ISBN 0-7119-9094-8, p. 130.
  45. ↑ P. Prown, H. P. Newquist and J. F. Eiche, Legends of Rock Guitar: the Essential Reference of Rock's Greatest Guitarists (Milwaukee, WI: Hal Leonard Corporation, 1997), ISBN 0-7935-4042-9, p. 25.
  46. ↑ V. Bogdanov, C. Woodstra and S. T. Erlewine, All Music Guide to Rock: the Definitive Guide to Rock, Pop, and Soul (Milwaukee, WI: Backbeat Books, 3rd edn., 2002), ISBN 0-87930-653-X, p. 1333.
  47. ↑ а б „Blues-rock“ Архив на оригинала от 2011-03-26 в Wayback Machine., Allmusic, посетен на 29 септември 2006.
  48. ↑ P. Prown, H. P. Newquist and J. F. Eiche, Legends of Rock Guitar: the Essential Reference of Rock's Greatest Guitarists (Milwaukee, WI: Hal Leonard Corporation, 1997), ISBN 0-7935-4042-9, p. 113.
  49. ↑ а б G. Mitchell, The North American Folk Music Revival: Nation and Identity in the United States and Canada, 1945–1980 (Aldershot: Ashgate, 2007), ISBN 0-7546-5756-6, p. 95.
  50. ↑ G. Mitchell, The North American Folk Music Revival: Nation and Identity in the United States and Canada, 1945–1980 (Aldershot: Ashgate, 2007), ISBN 0-7546-5756-6, p. 72.
  51. ↑ J. E. Perone, Music of the Counterculture Era American History Through Music (Westwood, CT: Greenwood, 2004), ISBN 0-313-32689-4, p. 37.
  52. ↑ а б в г д V. Bogdanov, C. Woodstra and S. T. Erlewine, All Music Guide to Rock: the Definitive Guide to Rock, Pop, and Soul (Milwaukee, WI: Backbeat Books, 3rd edn., 2002), ISBN 0-87930-653-X, pp. 1308–9.
  53. ↑ Dave Marsh, The Heart of Rock & Soul: The 1001 Greatest Singles Ever Made, NAL, 1989. Entry #91.
  54. ↑ R. Unterberger „Review: I'm a Loser“ Архив на оригинала от 2013-10-11 в Wayback Machine., Allmusic, посетен на 24 февруари 2010.
  55. ↑ M. Brocken, The British Folk Revival 1944–2002 (Ashgate, Aldershot, 2003), ISBN 0-7546-3282-2, p. 97.
  56. ↑ C. Larkin, The Guinness Encyclopedia of Popular Music (London: Guinness, 1992), ISBN 1-882267-04-4, p. 869.
  57. ↑ G. W. Haslam, A. H. Russell and R. Chon, Workin' Man Blues: Country Music in California (Berkeley CA: Heyday Books, 2005), ISBN 0-520-21800-0, p. 201.
  58. ↑ K. Keigthley, „Reconsidering rock“ in, S. Frith, W. Straw and J. Street, eds, The Cambridge Companion to Pop and Rock (Cambridge: Cambridge University Press, 2001), ISBN 0-521-55660-0, p. 121.
  59. ↑ а б J. M. Curtis, Rock Eras: Interpretations of Music and Society, 1954–1984 (Madison, WI: Popular Press, 1987), ISBN 0-87972-369-6, p. 236.
  60. ↑ P. Buckley, The Rough Guide to Rock (London: Rough Guides, 3rd edn., 2003), ISBN 1-84353-105-4, p. 378.
  61. ↑ а б в г „Hard Rock“, Allmusic, Посетен на 11 ноември 2009.
  62. ↑ R. Walser, Running With the Devil: Power, Gender, and Madness in Heavy Metal Music (Middletown, CT: Wesleyan University Press, 1993), ISBN 0-8195-6260-2, p. 7.
  63. ↑ R. Walser, Running With the Devil: Power, Gender, and Madness in Heavy Metal Music (Middletown, CT: Wesleyan University Press, 1993), ISBN 0-8195-6260-2, p. 9.
  64. ↑ а б R. Walser, Running With the Devil: Power, Gender, and Madness in Heavy Metal Music (Middletown, CT: Wesleyan University Press, 1993), ISBN 0-8195-6260-2, p. 10.
  65. ↑ R. Walser, Running With the Devil: Power, Gender, and Madness in Heavy Metal Music (Middletown, CT: Wesleyan University Press, 1993), ISBN 0-8195-6260-2, p. 3.

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Рок_музика&oldid=12430496“.