Робер Мандру
| Робер Мандру Robert Mandrou | |
| френски историк | |
| Роден | |
|---|---|
| Починал | |
| Погребан | Франция |
| Националност |  Франция |
| Учил в | Парижки хуманитарен факултет[1] |
| Научна дейност | |
| Област | История |
| Работил в | EPHE Университет Париж-X: Нантер |
| Повлиян | Люсиен Февър |
Робер Мандру (на френски: Robert Mandrou) е френски историк, инициатор заедно с Жорж Дюби за създаването на т.нар. „история на менталностите“.[2] Представител е на второто поколение на френската Школа „Анали“.
Биография
[редактиране | редактиране на кода]Робер Мандру се ражда на 31 януари 1921 г. в Париж в работническо семейство (майка му е шивачка, а баща му железничар). Получавайки стипендия, учи между 1932 и 1939 г. в средно училище в Сент Етиен. През Втората световна война отбива трудова повинност първо като работник в Брауншвайг, а след това като дървосекач в Харц. След края на войната, завръщайки се във Франция, продължава да учи, докато работи като училищен възпитател. През 1950 г. взима квалификация за преподавател. Между 1950 и 1954 г. преподава в лицея „Паскал“ в Клермон-Феран, а между 1954 и 1957 г. в лицея „Волтер“ в Париж. Заради туберкулоза е принуден да отсъства през учебната 1955 – 1956 година.
Един от членовете на квалификационната комисия на изпита за преподаватели е Фернан Бродел, който забелязва Мандру и впоследствие го запознава с Люсиен Февър. След преместването си в Париж през 1954 г. Мандру е поканен от Февър за секретар на списание „Анали“. За периода 1954 – 1962 г. публикува в списанието 17 статии и 40 рецензии. След смъртта на Февър заема мястото му в Практическото училище за висши изследвания (на френски: École pratique des hautes études, съкр. EPHE). През 1958 г. в съавторство с Жорж Дюби публикува труда „История на френската цивилизация“, който слага началото на нова посока във френската историография – историята на менталностите. През 1961 г. публикува книгата си „Франция от ранното Ново време, 1500 – 1640: Есе по историческа психология“, написана на основата на изследователския план и материали на Февър и на собствени 10-годишни проучвания. Заради конфликт с Фернан Бродел, по повод интелектуалното наследство на Люсиен Февър, през 1962 г. Мандру напуска списание „Анали“.
През 1968 – 1980 г. е професор в Университета Париж-X: Нантер. Пенсионира се по болест през 1980 г. Умира на 25 март 1984 г.[3][4][5][6]
Библиография
[редактиране | редактиране на кода]- Histoire de la civilisation française (2 vol. в съавторство с Жорж Дюби), Paris, Armand Colin, 1958.
- Introduction à la France moderne. Essai de psychologie historique, Paris, Albin Michel, 1961.
- De la culture populaire en France aux XVIIe et XVIIIe siècles, Paris, Stock, 1964.
- Classes et luttes de classes dans la France du XVIIe siècle, Florence, d'Anna, 1965.
- La France des XVIe et XVIIe siècles, Paris, PUF, Coll. Nouvelle Clio, 1967.
- Magistrats et sorciers en France au XVIIe siècle, Paris, Plon, 1968 (дисертация).
- Les Fugger, propriétaires fonciers en Souabe (fin du XVIe siècle), Paris, Plon, 1969.
- Les Sept jours de Prague, 21 – 27 août 1968. Première documentation historique complète de l'entrée des troupes aux accords de Moscou, Paris, 1969.
- Encyclopaedia Universalis, t.8, 1970: article Histoire: 1. le statut scientifique de l'histoire; 2. l'histoire des Mentalités.
- Louis XIV en son temps, Paris, PUF, 1973.
- Des humanistes aux hommes de science, Paris, Seuil, 1973.
- L’Europe absolutiste. Raison et raison d’État (1649 – 1775), Paris, Fayard, 1977.
- Possession et sorcellerie en France au XVIIe siècle, Paris, 1979.
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ 11914230h
- ↑ Le Roy Ladurie, Emmanuel (1985), „Robert Mandrou (1921 – 1984)“. Annales. Économies, Sociétés, Civilisations. Vol 40, No. 2, pp. 241 – 243. ((fr))
- ↑ Francois, Étienne, „Robert Mandrou (31.1.1921 – 25.3.1984)“, Historische Zeitschrift, Bd. 239., 1984, S. 496 – 498. ((de))
- ↑ Goubert, Pierre, „La mort de Robert Mandrou“, Le Monde, 1 – 2 avril 1984. ((fr))
- ↑ Vovelle, Michel, „Un grand découvreur“, L'Humanité, 30 mars 1984. ((fr))
- ↑ Burgiere, André, „Robert Mandrou“, Le Nouvel observateur, 30 mars-5 avril 1984. ((fr))
Външни препратки
[редактиране | редактиране на кода]- ((fr)) Фонд „Робер Мандру“
| ||||||||||||||||
|
