Португалска акула
| Португалска акула | ||||||||||||||||
 | ||||||||||||||||
| Природозащитен статут | ||||||||||||||||
 Почти застрашен[1] | ||||||||||||||||
| Класификация | ||||||||||||||||
| ||||||||||||||||
| Научно наименование | ||||||||||||||||
(Bocage, 1864) | ||||||||||||||||
| Разпространение | ||||||||||||||||
 | ||||||||||||||||
| Португалска акула в Общомедия | ||||||||||||||||
| [ редактиране ] |
Португалската акула (Centroscymnus coelolepis) е вид акула от семейство Somniosidae. Този световно разпространен вид е установяван на дълбочина от 3675 m, което го прави най-дълбоко живеещата известна акула. Обитава ниските континентални склонове и абисалната равнина, като обикновено остава близо до дъното. Набита и тъмно кафява на цвят, португалската акула може да се отличи от подобно изглеждащите видове (като Dalatias licha), по малките шиповете в предната част на гръбните перки. Нейните кожни зъбци също са необичайни, наподобяващи люспи на костните риби. Този вид обикновено достига до 0,9 – 1 m на дължина, но акулите в Средиземно море са много по-малки и обитават различна дълбочина и имат друга предпочитана храна.
Португалската акула е активен ловец, способен да се справи с бърза, голяма плячка. Тя се храни предимно с главоноги и риби, макар че също яде безгръбначни и мърша от китоподобните. Тази акула има остро зрение, пригодено за откриване на биолуминесцираща плячка, тъй като слънчевата светлина не достига дълбините, в които живее. Португалската акула е яйцеживородна. Малките се изхранват от жълтък, а може би и от маточни флуиди. Женските раждат до 29 малки след период на бременност над една година. Ценна заради своето масло от черен дроб и в по-малка степен месо, португалската акула е важна за търговския дълбоководен риболов на работещи извън Португалия – Британските острови, Япония и Австралия. Този риболовен натиск и ниския репродуктивен потенциал на този вид, са довели Международния съюз за опазване на природата (IUCN) да го оценяват като почти застрашен вид.
Морфология
[редактиране | редактиране на кода]Португалската акула обикновено достига дължина от 0,9 m при мъжките и 1 метър при женските, въпреки че са описани и екземпляри достигащи до 1,2 m.[2] Акулите в Средиземно море, са по-малки, нараствайки на дължина не повече от 65 cm.[3] Този вид има сплескана, закръглена муцуна, която е по-къса отколкото широка. Ноздрите имат малки кожни капачета.[4] Очите са големи и с овална форма, разположени странично на главата. Снабдени са с отразяващ светлината тапетум (lucidum tapetum), който придава жълто-зелен отблясък на очите.[5] Устата е широка и леко извита, с умерено дебели, гладки устни с малки бразди по ъглите, продължаващи и върху двете челюсти. Горните зъби са прави и тънки с единичен ръб, подредени в 43-68 редове. Долните имат къс, силно извит ръб, в 29-41 редове.[2] Петте чифта хрилни отвори са къси и почти вертикални.[6]
Тялото на португалската акула е масивно и цилиндрично, с изключение на плоския корем. Двете гръбни перки са малки и подобни по размери и форма, всеки носещ малко шипче отпред. Първата гръбната перка започва зад нивото на гръдните перки, а втората гръбна през средата на основите на коремните перки. Гръдните перки са средни по размер със заоблен край. Липсва анална перка. Опашната перка има къс, но добре развит долен лоб и видим кил в близост до върха на горния лоб.[4] Много големите кожни зъбчета менят формата си с възрастта: в младите екземпляри те са на голямо разстояние и с форма на сърце, с непълен гребен; докато при възрастни те се припокриват, груби, кръгли, гладки и плоски с кръгла централната вдлъбнатина, повърхностно наподобяващи люспи на костни риби.[7] Младите акули са едноцветни в синьо-черно, докато възрастните са кафяво-черни, без видни маркировки по перките.[2] През 1997 г. частичен албинос, с бледо тяло, но нормални очи, е заловен в североизточната част на Атлантическия океан. Това представлява първият документиран случай на албинос при дълбоководна акула.[8]
Разпространение и местообитание
[редактиране | редактиране на кода]Разпространена е в Ангола, Австралия, Бенин, Камерун, Канада, Република Конго, Кот д'Ивоар, Екваториална Гвинея, Франция, Габон, Гамбия, Гана, Гвинея, Гвинея-Бисау, Исландия, Ирландия, Япония, Либерия, Мавритания, Мароко, Намибия, Нова Зеландия, Нигерия, Португалия, Сенегал, Сиера Леоне, Южна Африка, Испания, Того, Великобритания, САЩ и Западна Сахара.[9]
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Centroscymnus coelolepis (Bocage, 1864). // IUCN Red List of Threatened Species. International Union for Conservation of Nature. Посетен на 2 януари 2023 г. (на английски)
- ↑ а б в Burgess, G. and Bester, C. Biological Profiles: Portuguese Shark Архив на оригинала от 2010-06-19 в Wayback Machine.. Florida Museum of Natural History Ichthyology Department. Посетен на 17 октомври 2009.
- ↑ Tosti, L., R. Danovaro, A. Dell'anno, I. Olivotto, S. Bompadre, S. Clo and O. Carnevali. Vitellogenesis in the deep-sea shark Centroscymnus coelolepis // Chemistry and Ecology 22 (4). August 2006. DOI:10.1080/02757540600812016. с. 335–345.
- ↑ а б Compagno, L.J.V. Sharks of the World: An Annotated and Illustrated Catalogue of Shark Species Known to Date. Rome, Food and Agricultural Organization, 1984. ISBN 92-5-101384-5. с. 55–56.
- ↑ Bozzano, A. Retinal specialisations in the dogfish Centroscymnus coelolepis from the Mediterranean deep-sea // Scientia Marina 68 (Supplement 3). December 2004. с. 185–195.
- ↑ Yano, K. and S. Tanaka. Portuguese shark, Centroscymnus coelolepis from Japan, with notes on C. owstoni // Japanese Journal of Ichthyology 30 (3). 1983. с. 208–216.
- ↑ Taniuchi, T. and J.A.F. Garrick. A new species of Scymnodalatias from the southern oceans, and comments on other squaliform sharks // Japanese Journal of Ichthyology 33 (2). 1986. с. 119–134.
- ↑ Deynat, P.P. Partial albinism in the Portuguese dogfish Centroscymnus coelolepis (Elasmobranchii, Somniosidae) // Cybium 27 (3). 30 септември 2003. с. 233–236.
- ↑ Stevens, J. and J.P.S. Correia (SSG Australia & Oceania Regional Workshop, March 2003). Centroscymnus coelolepis // IUCN Red List of Threatened Species. International Union for Conservation of Nature, 2003. Посетен на 4 октомври 2009. (на английски)