Павел Киров
| Павел Киров Παύλος Κύρου | |
| гъркомански капитан | |
 | |
| Роден | |
|---|---|
| Починал | 19 ноември 1906 г. (стар стил)
|
Павел или Павле Киров, наречен Кучкара[1] или Загарджията[2][3] (на гръцки: Παύλος Κύρου, Павлос Киру), е гъркомански андартски капитан от Западна Македония.[4]
Биография
[редактиране | редактиране на кода]
Киров е роден в костурското село Желево. Внук е на хайдутина Наум Киров (Ναούμ Κύρου), учи в гръцко училище при Никола Сидеров и Симеон Симов. Заедно с Георгиос Дукас (капитан Давелис) отвличат през 1881 година турския каймакамин на Лерин. В периода 1881-1897 година Павел Киров се намира в Атина, където се среща с политици като Стефанос Драгумис. Другар и четник на хайдутина и войвода на ВМОРО Коте Христов, като след Илинденско-Преображенското въстание и двамата стават андартски капитани. Пред британски журналист Павел Киров споделя:
| „ | Аз бях българогласен грък. Бях привлечен в българската партия. Беше ми дадена задача да дойда в Гърция и да пренасям оръжие... [Гоце] Делчев дойде в Кономлади и каза: Гръцките свещеници и учители са пречка. Дойде време да играем игра за България. Ние всички сме българи. Трябва да работим за България... [Анастас] Янков, от друга страна, казваше на хората, „Македония на македонците“. Сарафов принадлежеше на българската партия. Сандански беше за македонците. Различията им бяха поради личностно съперничество[5]. | “ |
Неколкократно преминава в Гърция да събира чета, след което се завръща в района на Желево. Загива на 19 ноември 1906 година заедно с андартския капитан Димитър Далипо в село Ощима (днес Тригоно) в сражение с четите на Пандо Кляшев и Митре Влаха.[6] Синът му Лазар Киров също е гръцки андартски капитан.[7][8]
Обвинен е, че заедно с Германос Каравангелис предават Коте Христов на турските власти, тъй като преговарял с ВМОРО отново да се завърне в организацията. Германос Каравангелис пише за Павел Киров:
| „ | Павлос Киру, грък, славяногласен от Желево, беше един от нашите най-добри агенти, с учителя Николаос от Желево, Наум и Трайко. Накрая го бяхме провъзгласили за главатар. Българите, обаче, откакто научиха това, излезнаха извън себе си. Предадоха го на българския комитет и един ден, когато излизаше от селото, една тяхна банда го уби.[9] | “ |
Литература
[редактиране | редактиране на кода]- Κύρου, Τάκης. Ο καπετάν Παύλος Κύρου, Φλώρινα, 1978.
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Спомени на Пандо Сидов в: „Борбите в Македония и Одринско (1878 – 1912). Спомени“, Български писател, София, 1981, стр.647.
- ↑ Трифуновъ, В. Подвигътъ на Желевци // Илюстрация Илиндень XII (9 (119). Илинденска организация, Ноемврий 1940. с. 7.
- ↑ Аврамов, Стефан. Героични времена. Романтиката на Македония. Том II. София, 1942. Архив на оригинала от 2022-11-22 в Wayback Machine.
- ↑ Mαζαράκης - Αινιάν, I. K. Ο Μακεδονικός αγώνας : με ένα χάρτη των σχολείων της Μακεδονίας και εικόνες εκτός κειμένου. Αθήνα, Δωδώνη, 1981. σ. 113. (на гръцки)
- ↑ Upward, Allen. The East End of Europe: The report of an unofficial mission to the European provinces, London, J. Murray, 1908, стр.323-324.
- ↑ Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. II. Следъ Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1943. с. 221.
- ↑ Μιχαηλίδης, Ιάκωβος Δ., Κωνσταντίνος Σ. Παπανικολάου. Αφανείς γηγενείς μακεδονομάχοι (1903 – 1913). Θεσσαλονίκη, University Studio Press, 2008. ISBN 978-960-12-1724-6. σ. 163. (на гръцки)
- ↑ Αρχείο Διεύθυνσης Εφέδρων Πολεμιστών Αγωνιστών Θυμάτων Αναπήρων (ΔΕΠΑΘΑ), Αρχείο Μακεδονικού Αγώνα, φ. Χ-8
- ↑ Чекаларов, Васил. Дневник 1901 - 1903 г. София, ИК „Синева“, 2001. ISBN 954-9983-11-0. с. 366.
