Отечественофронтовски правопис

Отечественофронтовският правопис, наричан още съвременен правопис, е името, с което се назовава официалната българска правописна система, която се използва днес. Тази ортография е въведена с цел улесняване и осъвременяване на българския правопис, който до 1945 г. е силно традиционен.

История

Непосредствено след Освобождението българският език няма официален набор от правописни правила. Най-широко прилаганият български правопис по това време е Дриновският правопис, предложен от Марин Дринов, който е бил силно традиционен и сравнително труден за усвояване от по-голямата част от населението.

За да реши правописния въпрос, през 1892 г. министърът на народното просвещение Георги Живков назначава комисия, в която влизат преподаватели и филолози: Любомир Милетич, Иван Шишманов, Беньо Цонев и Александър Теодоров-Балан. Правописът, предложен от тях, е повлиян от русофобската политика на правителството на Стефан Стамболов, затова буквите й, ь, ю, я, както и традиционните ѫ и ѭ са изхвърлени от азбуката. Буквата ѣ обаче е запазена, тъй като тя по това време се пише само в думите, които отговарят на ятовото правило: свѣтъ > свят, но свѣтовенъ > световен. Буквите й, ь, ю и я са заменени с i, iу и iа: майка > маiка, миньоръ > минiор, съюзъ > съiуз, ябълка > iабълка. Буквата ѫ се заменя с ъ в корените на думите, а заедно с ѭ се премахват и от глаголните окончания: пѫть > път, метѫтъ > метат, летѭтъ > летiат. Това е първият правописен проект, който премахва ъ и ь от края на думите. Стамболовият правопис не е въведен на практика, с него са написани само няколко статии в списание „Български преглед“. За много общественици по това време този правопис е бил твърде революционен и е скъсвал много традиционни връзки с някои букви, затова е посрещнат със силна съпротива.

През 1895 г. новият просветен министър Константин Величков назначава друга комисия, в която влизат членовете на предишната правописна комисия, както и по-консервативно настроените Иван Вазов, Стоян Михайловски, Тодор Влайков и Кръстьо Кръстев. Тази комисия решава да изхвърли само традиционните букви ѣ, ѫ и ѭ. Като се изключи употребата на ъ и ь в края на думите (голямъ, пъть), Величковият правопис напълно съвпада със съвременния, вкл. относно правилото за пълен и кратък член. Този правопис също не се приема официално. Използва се само в списанието „Български преглед“ през периода 1895 – 1896 г. За тогавашната общественост той също се оказва твърде революционен и неприемлив. Правописът на Дринов продължава да е най-широко употребяваният.

С въвеждането на Иванчевския правопис през 1899 г. правописният въпрос през следващите години остава на заден план. След 1910 г. произведенията на Пенчо Славейков, който изразява несъгласие с правописа на Тодор Иванчов, започват да се печатат с неговия собствен правопис. Той връща ѫ и ѭ в края на глаголите, когато те са под ударение (пѝшатъ, четѫ̀тъ, игра̀ятъ, летѭ̀тъ) и заменя ѫ с ъ в корените на думите. Славейков е против пълното изоставяне на ѣ, но заради графическия вид на буквата пише я на нейно място в творбите си.^[1]

През 1921 г. просветният министър Стоян Омарчевски след допитване до правописна комисия, в която участват Беньо Цонев, Александър Теодоров-Балан, Стефан Младенов и др., издава „Упѫтване за общ правопис“, което има за цел да осъвремени и опрости българския книжовен език. Упътването отстранява буквите ъ, ь и ѣ от азбуката и поставя ѫ на всички места в корените на думите, където стои ъ (такѫв, какѫв, фѫстѫк). Също така то заменя синтактичното правило при членуването с правилото за благозвучие, при което се поставя пълен член пред дума, започваща с гласна, и кратък член пред дума, започваща със съгласна. Този правопис е посрещнат по враждебен начин от по-консервативната част на обществото и политическите противници на БЗНС.

През следващата година Александър Теодоров-Балан и Беньо Цонев неуспешно се борят за въвеждането на т.нар. академичен правопис, предложен от БАН, който съвпада с днешния.

В следващите месеци правописният въпрос силно се политизира. Десните среди разглеждат ѣ и ѫ като символи на българщината и като връзки между съвременния български език и старобългарския език. Левите, които са повлияни от Лениновата реформа на руския език, искат отстраняването на буквите ь, ѣ и ѫ, защото според тях тези букви са символи на прекален консерватизъм и великобългарски шовинизъм.

След деветоюнския преврат през 1923 г. и идването на власт на първото правителство на Александър Цанков е възстановен Иванчевският правопис с някои изменения. Правописът на Омарчев обаче продължава да се употребява в левите среди до 1928 г., когато употребата му е забранена.

През 1924 г. БАН издава нов правописен проект, който повтаря правилата на Величковия правопис, но и този проект е отхвърлен.

През 30-те и началото на 40-те години на XX век някои езиковеди препоръчват на просветното министерство да се въведат промени в правописа с цел опростяването и осъвременяването му, като същевременно се запазят по-лесно усвоимите етимологически норми. Това предложение не е прието.

След преврата на Отечествения фронт, извършен на 9 септември 1944 г., Министерството на народното просвещение, ръководено от Станчо Чолаков, назначава поредната комисия, която да реши правописния въпрос. Тъй като БРП (к) е най-влиятелната група в ОФ, правописните възгледи на крайно левите среди имат по-голяма тежест, а именно изхвърлянето на ѣ и ѫ от азбуката и на ъ и ь в края на думите. Премахнати са и някои падежни форми. Синтактичното правило при членуване обаче се запазва въпреки съпротивата на по-голямата част от комисията.^[2] Отечественофронтовският правопис става официален с наредба-закон, публикуван в „Държавен вестник“ на 27 февруари 1945 г.

В следващите десетилетия дискусиите за правописа касаят най-вече пълния член, падежните форми и употребата на обръщенията „другарю“ и „другарко“ вместо „господине“ и „госпожо“.

Днес основно се обсъждат правилата за пълния и краткия определителен член, бройната форма и падежните остатъци, тъй като те най-често се грешат.

Основни положения

Съвременният правопис се основава на морфологичния принцип: всяка морфема се изписва по един начин, независимо как се изговаря.

Корените на думите и всички представки се пишат по един и същи начин:

рибка [рѝпка] – пише се б, заради корена: риба, рибар
лов [ло̀ф] – пише се в: ловя, ловец
дръжка [дръ̀шка] – пише се ж: държа, ключодържател
вестник [вѐстник] – пише се т: вести
сборник [збо̀рник] – пише се с, защото това с- е представка
изпадане [испа̀дане] – пише се з, защото из- е представка
представа [претста̀ва] – пише се д, защото пред- е представка; не се пише ц, защото став е корен.

Правилното поставяне на буквите о и у, когато са в неударено положение, се помни наизуст.

обу̀вам [обу̀вам]
увѝвам [увѝвам]
предоста̀вям [предоста̀в'ам]

Когато гласният звук в окончанието на миналите свършени причастия изчезва във формите за ж.р. ср.р. и мн.ч. на негово място се изписва ъ, а когато не изчезва — а:

м.р.	ж.р.	ср.р.	мн.ч.
рѐкъл	рѐкла	рѐкло	рѐкли
сля̀зъл	сля̀зла	сля̀зло	слѐзли
глѐдал	глѐдала	глѐдало	глѐдали
вѝкал	вѝкала	вѝкало	вѝкали

В тази позиция а и ъ се сближават, защото не са под ударение. Правилното изписване на а и ъ в неударена позиция, в корените на думи като фъстъ̀к [фъстъ̀к] и варя̀ [вар'ъ̀] трябва да се знае наизуст.

Подвижното ъ в групите -ър-/-ръ- и -ъл/-лъ- се изписва там, където се изговаря според североизточните диалекти:

-ръ, -лъ в едносрични думи	-ър, -ъл в многосрични думи пред една съгласна	-ръ-, -лъ- в многосрични думи пред две и повече съгласни
гръм	гърмя	гръмна
кръв	кървав	кръвна
млък	мълча	млъкна
глъч	гълча	глъчка

Звуковете з, д и т се удвояват на границата на две морфеми (един звук от едната морфема и един от другата):

беззвучен: „без“ е представка, а коренът е „звуч“;
поддръжник: „под“ е представка, а коренът е „дръж“;
оттеглям: „от“ е представка, а коренът е „тег“.

Двойно н се получава, когато формата за м.р. завършва на -нен (коренът завършва на н):

благосклонен > благосклонна, благосклонно, благосклонни.

Употреба на а и я в окончанията на глаголите от I и II спрежение, сегашно време:

Лице	I спр	II спр
Аз	чета [четъ̀]	шумя [шум'ъ̀]
Те	четат [четъ̀т]	шумят [шум'ъ̀т]

Буквите а и я в края на глаголите от 1 л. ед.ч. и 3 л. мн.ч. сегашно време се изговарят [ъ] и ['йъ].

Буквата ь се употребява само когато след мека съгласна следва гласният звук о:

миньор, шофьор, танцьор

Ятовите думи (т.е. думите с променливо я), чиито корени етимологически съдържат ѣ, се изписват според ятовото правило, тоест така, както се изговарят на изток от ятовата граница:

Когато ятовата гласна не е ударена, тя се прегласява в е:

места̀, световѐ, снеговѐ, хлебопека̀рна

Когато сричката след ятовата сричка съдържа и, е, ю, я, ь или между ятовата гласна и следващата гласна има й или шушкава съгласна (ж, ш, ч или дж), тогава се пише е:

голѐми, бѐли, цѐли, живѐли, седѐли, видѐли;
тѐхен, вѐрен, тримѐрен;
мѐря;
крѐсльо;
снѐжна, крайбрѐжна;
грѐшно, смѐшно;
прѐчка, слѐпчо;
грѐйна.

В останалите случаи (тоест когато ятовата гласна е ударена и не се намира пред мека сричка), се пише я на мястото на ятовата гласна:

мя̀сто, свя̀т, голя̀м, видя̀х, вървя̀, живя̀л, седя̀ла

В някои граматически форми последователно се правят изключения. Например при глаголите в 1 и 2 л. мн.ч. на минало свършено време и при някои причастия променливото я в последната сричка не се прегласява в е:

вървяхме, вървяхте;
седяхме, седяхте;
летящи, четящи;
стояли, брояли;
изваяни.

Правилото за променливото я има и многобройни други изключения. То се прегласява в е в някои думи (предимно заети от руския или църковнославянския език):

вяра — неимоверна;
мяра — тримерна;
трябва — употреба;
звяр — зверска.

Забележка: Не всяко я е променливо. Съществува и постоянно я:

поляна — поляни;
тояга — тояги.

Предлозите „във“ и „със“ се изписват само пред думи, които започват с в или ф и съответно със с или з:

във форма, във водата, в света, в къщата;
със сянката, със здравето, с приятели, с кучето.

Предлозите „във“ и „със“ се изписват удвоени, когато върху тях пада логическо ударение:

във или извън стаята;
със или без тяхното съгласие.

Синтактично правило при употребата на пълен и кратък член при членуване на съществителните и прилагателните имена от м.р.

С пълен определителен член се членуват подлогът в изречението, именната част на съставното именно сказуемо и техните съгласувани определения и приложения:
- Ученикът(подлог) обича да решава задачи;
- Любознтелният(съгласувано определение) ученик обича да учи;
- Господин Стоянов, учителят(приложение), често се отбиваше до магазина;
- Най-влиятелният(определение) човек в държавата е царят(съставно именно сказуемо);
С меката форма на определителния член -ят/-я се членуват всички думи, които завършват на мека съгласна:
- Думите: път > пътя/ят, кон > коня/ят, цар > царя/ят, ден > деня/ят, зет > зетя/ят, крал > краля/ят, сън > съня/ят, огън > огъня/ят, лакът > лакътя/ят, нокът > нокътя/ят
- Всички съществителни имена от м.р. които завършват с наставките -ел и -ар: учител > учителя/ят, млекар > млекаря/ят
- Всички думи, които завършват на й: тролей > тролея/ят, мой > моя/ят, случай > случая/ят
- Всчики числителни редни имена: пръв > първия/ят, втори > втория/ят
- Всички прилагателни имена: голям > големия/ят, добър > добрия/ят, красив > красивия/ят

Бройна форма за мн.ч. получават съществителните имена от м.р. за нелица и животни, които завършват на съгласна и са съчетани с числително бройно име или дума за количество:

три трамвая, девет вълка, колко самолета, толкова вестника

Съществителните имена, изразяващи лица, винаги получават обикновена форма за мн.ч:

двама войници, трима учители, десет депутати

Обикновената форма за мн.ч. се използва, когато с думите колко и толкова не се изразява количество:

Погледни колко самолети има на пистата;
Толкова гълъби не съм виждал;

При изразяване на учтивост, миналите деятелни причастия се променят във формата им за мн.ч. Миналите страдателни причастия обаче остават в ед.ч:

Госпожо, защо сте притеснена, да не сте забравили нещо?

Окончанието -ме, за 1л. мн.ч. се отстранява, когато глаголът е от I или II спр:

I спр.	II спр.	III спр.	III (я) спр.
четем	видим	гледаме	стреляме

Употреба на възвратното притежателно местоимение:

Той виждаше в огледалото своя образ.
Тя се съюзи с приятелите си.
Те отиват да се срещнат със своя учител.
Аз не съм се срещал с родителите си от много време.
Срещнах се със своя братовчед вчера.

Употреба на винителен падеж при местоименията, когато те се използват за лица и служат като допълнение в изречението:

Предадох книгата на когото трябваше.
Кого срещна днес?
Тя не се е допитала до никого.
Трябва да намерим някого.

Единична употреба на звателния падеж:

Господине!
Госпожо!
Председателю!
Господин председател!
Госпожо председател!

Вижте също

Източници

↑ Неразрешениятъ все още въпросъ за българския правописъ – МОЯТА БЪЛГАРИЯ И МОЯТ КИТАЙ · 吾保國與吾中國 // petkohinov.com. Посетен на 26 ноември 2021.
↑ macedonia.kroraina.com

[1] Неразрешениятъ все още въпросъ за българския правописъ – МОЯТА БЪЛГАРИЯ И МОЯТ КИТАЙ · 吾保國與吾中國 // petkohinov.com. Посетен на 26 ноември 2021.

[2] .kroraina.com

[1]

[2]