Никола Апчев
| Никола Апчев | |
| български учител, революционер и духовник | |
| Роден |
28 октомври 1873 г.
|
|---|---|
| Починал | |
Никола Петров Апчев е български свещеник, учител и революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.[1]
Биография
[редактиране | редактиране на кода]Роден е в 28 октомври 1870 година в кайлярското село Конуй, тогава в Османската империя, днес Дросеро, Гърция. По професия е учител и 12 години - 1 септември 1890 година до 31 август 1902 година, преподава в родното си село.[1]
В 1908 година отново става учител и от 1 септември 1908 година до 31 август 1910 година преподава в градчето Деркос, Чаталджанско. След това в учебната 1910/1911 година преподава в съседното на Конуй българско кайлярско село Дебрец, а на следната учебна 1911/1912 година преподава в родното си Конуй.[1]
Апчев същевременно развива революционна дейност и е деен член на комитета на ВМОРО в Конуй от основаването му. В 1902 година, поради шпионска афера е принуден да бяга в Свободна България. В България се присъединява към Върховния комитет на генерал Иван Цончев. С отряда на Цончев взима участие в Горноджумайското въстание през есента на 1902 година. На следната 1903 година участва в Илинденско-Преображенското въстание с четата на Илия Карабиберов в Мариово.[1]
След разгрома на въстанието, отново бяга в Свободна България. В 1908 година, след Младотурската революция и амнистията, се връща в Конуй, където отново е назначен за учител и работи до 1912 година.[1]
В 1912 година екзарх Йосиф I Български го ръкополага в Цариград за свещеник и го назначава за енорийски свещеник в Конуй, но след Междусъюзническата война в 1913 година новите гръцки власти го принуждават да бяга в Свободна България и той се установява в село Ботьово, Варненско, където служи като енорийски свещеник до смъртта си на 12 март 1939 година.[1]
На 30 март 1943 година, като жителка на Варна, съпругата му Елена Попниколова Петрова, родена в 1876 година в Дебрец, подава молба за българска народна пенсия, която е одобрена и пенсията е отпусната от Министерския съвет на Царство България.[1]
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б в г д е ж Пеловски, Филип. Македоно-одрински свидетелства. Регистър на участниците в освободителните борби в Македония, Тракия и Добруджа, получили български народни пенсии през 1943 г. Т. I. Дел I. София, Библиотека Струмски, 2021. ISBN 978-619-1885718. с. 314.
