Митридат VI
- Вижте пояснителната страница за други личности с името Митридат.
| Митридат VI Μιθραδάτης Στ' Εὐπάτωρ | |
| Цар на Понт | |
 Митридат VI Евпатор, Лувър | |
| Роден |
134 г. пр.н.е.
|
|---|---|
| Починал | 63 г. пр.н.е.
|
| Управление | |
| Период | 120 – 63 пр.н.е. |
| Предшественик | Митридат V Евергет |
| Наследник | Фарнак II |
| Семейство | |
| Баща | Митридат V |
| Майка | Лаодика VI |
| Братя/сестри | Лаодика Лаодика |
| Съпруга | Лаодика |
| Деца | Фарнак II Клеопатра Митридат I |
| Митридат VI в Общомедия | |
Митридат VI Евпатор (на гръцки: Μιθριδάτης – „дарен от Митра“) е цар на Понт. Той е един от най-силните и опасни противници на късната Римска република и води три т. нар. Митридатови войни срещу трима от най-изтъкнатите римските военачалници Луций Корнелий Сула, Лукул и Помпей Велики.
Митридат е цар от елинистически и персийски произход и твърди, че е потомък на Александър Македонски и на цар Дарий I. Организира двора си по елинистичен модел, сприятелява се с най-известните представители на културата от този период. Постепенно започва да се стилизира като „нов Александър Македонски“ (на латински: Imitatio Alexandri). Тази имитацията достига апогей през 88/87 пр.н.е, когато в Понт започват да се секат монети с разкрасен образ на Митридат, наподобяващ Александър.
Предполага се, че имал изключителна памет: Плиний Стари и други историци съобщават, че Митридат е можел да говори на езиците на всичките 22 народности, които били под негово управление.[1] Данните посочени от Плиний са и в разказа „Фунес паметливият“ на Хорхе Луис Борхес. След неговата многоезичност, няколко книги с образци на много различни езици са публикувани под заглавието „Митридат“.[2]
Ранни години
[редактиране | редактиране на кода]Роден е през 134 пр.н.е. в Синоп. Датата на коронацията му е спорна. Митридат VI Евпатор е син на Митридат V Евергет (150 – 120 пр.н.е.), който е убит при заговор докато Митридат е все още момче. В следващите години върховната власт се упражнява от майка му Лаодика (Laodice), която предпочита по-малкият му брат пред него. По времето на убийството на баща му той е на 12 години и според една от историите, като предпазна мярка е принуден да се крие в горите около Понт в продължение на седем години. Там той израства силен и свикнал с трудностите, преди да се качи на престола.[3] През 113 пр.н.е. Митридат се завръща и вкарва майка си и брат си в затвора. С взимането на властта, той започва да разширява територията на царството си чрез интриги, дворцови убийства, добре калкулирани брачни съюзи и хитри дипломатични ходове. Първата царица на Митридат е сестра му, която също се казва Лаодика.
След като покорява Колхида, царя на Понт води битка за надмощие в понтийско-каспийската степ със скитския цар Палак (Palacus). Най-важните средища Крим, Таврия и Боспорското царство с охота предават своята независимост в замяна на обещание от Митридат да ги защитава от скитите – техни древни врагове. След няколко неуспешни опита за нахлуване в Крим, скитите и техните съюзници роксоланите претърпяват тежки загуби от понтския генерал Диофант (Diophantus) и приемат Митридат за свой повелителител. Младият цар обръща вниманието си към Мала Азия, където римската власт расте. Той участва в подялба на Пафлагония и Галация с Никомед III, цар на Витиния. Скоро обаче става ясно, че Никомед участва в антипонтийски съюз с разширяващата се Римска република. Когато Никомед прави опит да контролира Кападокия, е победен в серия от битки от понтийските сили и е принуден открито да търси помощ от Рим. Римляните на два пъти се намесват в конфликта в полза на Никомед (95 и 92 пр.н.е.), което прави войната между Рим и Понт неизбежна.
Митридат има амбиция да създаде мощна държава, господстваща над Черно море и Мала Азия, държава, способна да стане приемник на елинистическите династии. Влиянието си над териториите на изток от границите на римляните, утвърждава не само със силата на оръжието, но и с дипломатически средства. Така, той дава дъщеря си Клеопатра за съпруга на арменския цар Тигран II, като сключва с него военен и политически съюз. Те ще се подкрепят взаимно в бъдещите конфликти с Рим.[4]
Митридатови войни
[редактиране | редактиране на кода]
Новият владетел на Витиня Никомед IV Филопатор е марионетка манипулирана от Рим. Митридат замисля заговор за свалянето му, но опитите му не успяват и Никомед, подстрекаван от римските си съветници, обявява война на Понт. Римляните по това време са замесени в Съюзническа война – война срещу съюзниците си италийци. Така в цялата римска провинция Азия има само два легиона, които се намират в Македония. Тези легиони комбинирани с армията на Никомед нахлуват в Понт през 89 пр.н.е. Митридат обаче печели убедителна победа като разпилява водените от римляните сили. Неговите победоносни войски са посрещнати радостно в Мала Азия. През следващата 88 пр.н.е. Митридат дирижира избиването на римски и италийски заселници останали в няколко града в Азия, в основата си това е прочистване на римското присъствие в района.[5]
Понтийското царство се състои от смесено население от йонийски гърци и азиатски градове. Царското семейство премества столицата от Амасия (Amasia) в гръцкия град Синоп. Управниците опитали изцяло да усвоят потенциал на своите поданици, като демонстрират „гръцко лице“ на гръцкия свят и „ирано/анадолско лице“ на източния свят. Когато различията с анадолските поданици ставали големи, те подчертават своя персийски произход. В този дух царската пропаганда твърдяла за наследствени връзки и с персийски и с гръцки владетели, включително Кир Велики, Дарий I и Александър Велики.[6] Митридат твърде много се изтъква като шампион на елинизма, единственият който е в състояние да успее да освободи гърците от римска зависимост; не се знае дали това е истинската причина или Митридат просто не е движен от амбициите си за разширяване на своите владения.[7] Каквито и да са били истинските му намерения, гръцките градове (включително Атина) преминават на негова страна и го приветстват като освободител при пристигането му на гръцка земя, докато флота му обсажда римляните в Родос.
След завладяването на Западна Мала Азия през 88 пр.н.е. по заповед на Митридат са изклани, както се твърди около 80 000 римски мъже, жени и деца – инцидент известен като „Азиатска вечерня“.[8][9] Тези кланета довеждат до намеса на Римската република. По времето на Първата Митридатова война водена между 88 и 84 пр.н.е. Луций Корнелий Сула принуждава Митридат да се изтегли от Гърция. След това оставя Луций Лициний Мурена да командва римските сили в Мала Азия, а самият Сула се връща в Италия за да се изправи срещу Гай Марий. Снизходителния мирен договор подписан впоследствие, който всъщност никога не е ратифициран от римския сенат, дава възможност на Митридат да възстанови силите си. Мурена атакува Митридат провокирайки избухването на Втората Митридатова война от 83 до 81 пр.н.е. Победата този път е за Митридат.
Когато римляните се опитват да анексират Витиния близо десетилетие по-късно, Митридат ги напада с още по-голяма армия, което води до Третата Митридатова война, която се провежда от 73 до 63 пр.н.е. В началото Лукул, а след това Помпей са изпратени срещу Митридат. Той губи и тази война, като в крайна сметка е победен от Помпей.
Последни години и смърт
[редактиране | редактиране на кода]Вижте също: Митридатизация
След поражението си през 65 пр.н.е. Митридат бяга с малка армия от Колхида (сегашна Грузия) през Кавказките планини към Крим, като има планове да събере друга армия с която да се бие срещу Рим. Неговия най-възрастен син Махар (Machares), който е вицецар на Боспосрското царство не изявява желание да помогне на баща си. Махар е отстранен и самия Митридат поема контрола над царството. Той заповядва събирането на военни данъци и подготовката на нова война. Но през 63 пр.н.е. неговият по-млад син Фарнак II подкрепян от недоволното и изморено от продължителната война население, застава начело на бунт срещу баща си. Това предателство след загубите му в битките, наранява Митридат повече от всичко друго и виждайки как губи властта си той опитва да се самоубие с отрова. Опитът се проваля, защото той има имунитет към различни отрови; имунитет придобит от пиене на малки дози от всички познати му отрови през целия му живот, като превантивна мярка да се предпази от покушение.[10][11] Според „Римска история“ на Апиан, след неуспешния опит за самоотравяне Митридат нарежда на своя галски бодигард и приятел Битуит (Bituitus) да го убие с кинжал. По заповед на Помпей Велики тялото на Митридат е погребано в гробницата на неговите предци в град Амасия старата столица на Понт.
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Плиний Стари, The Natural History 7:24
- ↑ Два примера са: „Mithridates de differentis linguis“, Conrad Gessner, 1555; и „Mithridates oder allgemeine Sprachenkunde“ mit dem Vater Unser als Sprachprobe in bey nahe fünf hundert Sprachen und Mundarten, Johann Christoph Adelung & Johann Severin Vater, 1806 – 1817, Berlín, Vossische Buchlandlung, 4 volumes. Facsimile edition, Hildesheim-Nueva York, Georg Olms Verlag, 1970.
- ↑ McGing, B. C. The Foreign Policy of Mithridates VI Eupator, King of Pontus. Leiden, The Netherlands, E. J. Brill, 1986. с. 64.
- ↑ (на арменски) Kurdoghlian, Mihran. Badmoutioun Hayots, Volume I. Athens, Greece, Hradaragoutioun Azkayin Oussoumnagan Khorhourti, 1994. с. 67 – 76.
- ↑ The Poison King: The Life and Legend of Mithradates, Adrienne Mayor, Princeton University Press, 2010
- ↑ The Foreign Policy of Mithridates VI Eupator, King of Pontus – стр. 11, Brian Charles McGing
- ↑ 2006 Енциклопедия Британика
- ↑ Hooper, Finley. Roman Realities. Wayne State University Press, January 1979. ISBN 0814315941.
- ↑ Cicero. Political Speeches. Oxford University Press, 20 април 2006. ISBN 0192832662. с. 103.
- ↑ A History of Rome, LeGlay, et al. 100
- ↑ The Last King, Michael Curtis-Ford (2005) ISBN 0-312-93615-X
- Justin, Epitome of the Philippic History of Pompeius Trogus (M. Iuniani Iustini epitoma Historiarum Philippicarum Pompei Trogi)
Литература за Митридат
[редактиране | редактиране на кода]
- Claudia Bohm: Imitatio Alexandri im Hellenismus, München 1989, ISBN 3-88073-294-9
- B. C. McGing: The foreign policy of Mithridates VI Eupator, King of Pontus. Brill, Leiden 1986, ISBN 90-04-07591-7.