Кубинска комунистическа партия
Кубинска комунистическа партия Partido Comunista de Cuba | |
Ръководител(и) | Мигел Диас-Канел |
---|---|
Основател(и) | Фидел Кастро |
Основана | 3 октомври 1965 г. |
Предшествана от | Движение 26 юли Народна социалистическа партия |
Седалище | Хавана, Куба |
Вестник | Гранма |
Членове | 670 000 души (2016) |
Младежка организация | Комунистически младежки съюз |
Идеология | комунизъм марксизъм-ленинизъм кастроизъм геваризъм социалистически патриотизъм |
Полит. позиция | крайно ляво |
Лозунг | ¡Hasta la victoria siempre! („Винаги напред към победата!“) |
Цветове | Червен Син |
Народно събрание | 605 / 605
|
Сайт | www.pcc.cu |
Знаме на партията | |
Кубинска комунистическа партия в Общомедия |
Комунистически партии |
---|
Бахрейн, Бангладеш (КПБа, РПБа), Бурма, Китай, Иран, Ирак, Израел, Япония, Йордания, Казахстан (КПК, КНПК), Киргизстан, Лаос, Ливан, Непал, Пакистан, Палестина, Филипини, Шри Ланка, Сирия (СКП (Багдаш), СКП (Обединена), Таджикистан, Тайван (ТКП, КПТ), Виетнам
Бивши партии Камбоджа (КНП, КНРП, Индонезия, Корея, Малая и Сингапур, Саудитска Арабия, Тайланд |
Албания, Армения, Австрия, Азербайджан, Беларус, Белгия (РПБ, КПФ, КПВ), Босна и Херцеговина, България, Кипър, Чехия, Дания, Финландия, Франция, Грузия, Германия, Гърция (КПГ, КОГ), Унгария, Ирландия (КПИ, ИРП), Италия (ПКВ, ПИК, ИКП), Люксембург, Молдова, Нидерландия, Норвегия, Полша, Португалия, Люксембург, Русия, Словакия, Словакия, Испания (КПИ, КПНИ), Швеция (КПШ, КПнШ), Швейцария, Словакия, Турция (РНОФ, КПК, КП, РКПТ), Украйна, Обединено кралство (КПБр, НКПБр, КПШ)
Бивши партии Албания, България, Чехословакия, Италия, ФРГ, ГДР, Румъния, СССР, Полша, Югославия |
Кубинската комунистическа партия (на испански: Partido Comunista de Cuba, PCC) е управляващата партия на Куба, единствената законна политическа партия в страната, въпреки че съществуват и други. Тя е комунистическа партия по марксистко-ленинистки модел. Кубинската конституция описва ролята на партията да бъде „ръководна сила на обществото и на държавата“.
От април 2011 г. до април 2021 г. първи секретар на Комунистическата партия на Куба е Раул Кастро, президентът на Куба и по-малкият брат на предишния първи секретар и президент Фидел Кастро.
Кубинската комунистическа партия е основана на 3 октомври 1965 г. като наследник на Обединената партия на кубинската социалистическа революция, която от своя страна се състои от Движение 26 юли и Народната социалистическа партия, която завзема властта в Куба след Кубинската революция от 1959 г. Партията управлява Куба като авторитарна еднопартийна държава, където дисидентството и политическата опозиция са забранени и репресирани.
Най-висшият орган в Кубинската комунистическа партия е партийният конгрес, който се свиква на всеки пет години. Когато конгресът не заседава, Централният комитет е висш орган. Тъй като Централният комитет заседава два пъти годишно, повечето ежедневни задължения и отговорности са възложени на Политбюро.
История
[редактиране | редактиране на кода]В Куба са съществували редица комунистически и анархистки организации в началото на периода на Републиката (основана през 1902 г.). Първата „интернационализирана“ Комунистическа партия на Куба е създадена през 1925 г. През 1944 г. тя се преименува на „Народна социалистическа партия“ по предизборни съображения.
Партията първоначално подкрепя управлението на Фулхенсио Батиста, дори участва с двама министри в първото му правителство. До декември 1958 г. партията отхвърля революционното движение на Фидел Кастро, смятайки го за популистко, дребноборжуазно образование, а самия Кастро за агент на ЦРУ. Това становище се променя през декември 1958 г. след среща между Че Гевара и ръководството на партията. През юли 1961 г. две години след свалянето на Батиста и създаването на революционно правителство, Фидел Кастро присъединява към собствената си организация (Движение 26 юли) няколко кубински политически организации, сред които и „Народна социалистическа партия“, като новото обединено движение получава името Обединена партия на кубинската социалистическа революция. Бившето ръководство на компартията е изтласкано на заден план в новата организация. През 1965 г. Обединената партия на кубинската социалистическа революция променя името си на Кубинска комунистическа партия. Генерален секретар на партията е Фидел Кастро, първият му заместник е брат му Раул Кастро. В член 5 от кубинската конституция от 1976 г. Комунистическата партия е призната за „висшата ръководна сила на обществото и държавата, която организира и насочва общите усилия към високите цели на изграждането на социализма и напредъка към комунистическото общество“. На всички партии, включително на комунистическата партия е забранено да рекламират публично своите организации.
През първите петнадесет години от формалното си съществуване, комунистическата партия е почти напълно неактивна извън Политбюро. Централният комитет от 100 души рядко заседава и десет години след основаването му се провежда първият редовен партиен конгрес. През 1969 г. членовете на партията са само 55 000 или 0,7% от населението, което прави Кубинската комунистическа партия най-малката управляваща комунистическа партия в света. През 1970-те години партийният апарат започва да се развива. По времето на първия конгрес на партията през 1975 г. партията е нараснала до малко над двеста хиляди членове, Централният комитет се събира редовно и осигурява организационния апарат, давайки на партията водещата роля в обществото, която управляващите комунистически партии обикновено имат. До 1980 г. партията е нараснала до над 430 000 членове и до 520 000 до 1985 г.
Структура
[редактиране | редактиране на кода]Централен комитет
[редактиране | редактиране на кода]Ръководните органи на партията са Политбюро и Секретариата до 1991 г., когато двете тела са обединени в разширено Политбюро с повече от двадесет членове. Секретариатът обаче, отново се въвежда през 2002 г. Има и Централния комитет, който отговаря за партийните конгреси. На петия конгрес на партията, Централния комитет е намален от 225 на 150 членове. Фидел Кастро е първи секретар на партията от самото ѝ създаване, докато Раул Кастро е втори секретар. След оттеглянето на Фидел през 2008 г. от правителството и партията, Раул става първи секретар.
Конгреси
[редактиране | редактиране на кода]ККП провежда първи конгрес през 1975 г. А останалите през 1980, 1986, 1991, 1997 и 2011 г. Седмият партиен конгрес се провежда от 19 до 22 април 2016 г.[1] около 55-ата годишнина от операцията в Залива на прасетата,[2][3]
- Първи конгрес (17 – 22 декември 1975)
- Втори конгрес (17 – 20 декември 1980)
- Трети конгрес (4 – 7 февруари 1986)
- Четвърти конгрес (10 – 14 октомври 1991)
- Пети конгрес (8 – 10 октомври 1997)
- Шести конгрес (16 – 19 април 2011)
- Седми конгрес (16 – 19 април 2016)
Секретариат на Централния комитет
[редактиране | редактиране на кода]Висшият административен орган на ЦК до 1991 г., когато Секратариатът е ликвидиран, като функциите му са прехвърлени на Политбюрото.
Отдели към ЦК
[редактиране | редактиране на кода]Назначавани от по-висшето ръководство органи. В действителност това е реалното правителство на Куба, под ръководството на отделите на ЦК се намират всички правителствени органи.
Политбюро
[редактиране | редактиране на кода]Състои се 25 души, ръководи работата на отделите на ЦК. То е висшият ръководен орган на кубинската държава. В действителност Политбюрото функционира като съвещателен орган на двамата несменяеми членове на Политбюрото (Фидел Кастро и Раул Кастро), като всичките решения са взимани от тях.
Младежка организация
[редактиране | редактиране на кода]Комунистическата партия на Куба има младежко крило – Комунистически младежки съюз (Unión de Jóvenes Comunistas, UJC), която е организация-член на Световната федерация на демократичната младеж. Има и детско крило – Пионерска организация „Хосе Марти“.
Идеология
[редактиране | редактиране на кода]Партията е по-неохотна да се ангажира с пазарни реформи, въпреки че е принудена да приеме някои пазарни мерки в своята икономика поради разпадането на Съветския съюз и произтичащата от това загуба на икономически субсидии. Кубинската комунистическа партия често следва интервенционистка външна политика, активно подпомагайки леви революционни движения и правителства в чужбина. Най-значимата международна роля на партията е в гражданската война в Ангола, където Куба ръководи съвместни анголски/съветски/кубински сили в битката при Куито Куанавале. Партията се опитва да подкрепи лидерите на Pink Tide в Латинска Америка, като Уго Чавес и по-късно Николас Мадуро във Венецуела и Ево Моралес в Боливия. След Кубинската революция партията също следва доктрините на кастроизма (идеологията на Фидел Кастро, включително някои елементи на социален консерватизъм и вдъхновение от Хосе Марти) и геваризма.
Медицинската дипломация също е важна черта на външната политика на партията. Партията поддържа политика на изпращане на хиляди кубински лекари, селскостопански техници и други специалисти в други страни в развиващия се свят.
Раул Кастро, след като става лидер на партията, провежда кампания за „обновяване“ на социалистическата икономика на Куба чрез включване на нови системи за обмен и дистрибуция, които традиционно се възприемат като „пазарно“ ориентирани. Това води до някои спекулации, че Куба може да премине към модел, по-близък до социалистическа пазарна икономика като тази на Китай или социалистически ориентирана пазарна икономика като тази на Виетнам. Частната собственост и необходимостта от чуждестранни инвестиции са признати в новата конституция, обнародвана през 2019 г.
Източници
[редактиране | редактиране на кода]Литература
[редактиране | редактиране на кода]- Barry Carr. Tim Rees and Andrew Thorpe (eds.). "From Caribbean Backwater to Revolutionary Opportunity: Cuba's Evolving Relationship with the Comintern, 1925-34". International Communism and the Communist International, 1919-43. Manchester. Manchester University Press. 1998.
- "First Congress of the Communist Party of Cuba: Havana, December 17-22, 1975 (Collection of Documents)".
- Fidel Castro. "Main Report, Second Congress of the Communist Party of Cuba" (December 1980).
- Estatutos del Partido Comunista de Cuba. Editora política, 1998. Архивиран от оригинала на 15 May 2012.