Направо към съдържанието

Карти за игра

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Карта за игра)

Картите за игра са неголеми правоъгълници от плътен картон или тънка пластмаса, които се използват при игра с карти. Пълният комплект карти за игра се нарича колода или тесте.[1][2] Картите в една колода са с еднаква форма и големина. Картите се използват също и за правене на фокуси, „гледане на карти“ и др.

Всяка карта има две страни – лице и гръб. Гърбовете на картите в тестето са еднакви и картите се разпознават по тяхното лице.

Колода[редактиране | редактиране на кода]

За повечето съвременни игри се използва обичайната стандартна (френска) колода или нейният съкратен вариант. За много игри се използват специални колоди; сред тези игри са колекционните игри с карти.

Стандартната колода се състои от 54 карти:

  • 52 основни карти – четири „цвята“ („бои“), включващи по 13 карти с нарастваща сила
  • 2 специални карти, наричани жокери

В много игри се използва съкратен вариант на стандартната колода:

  • 52 карти (без жокери),
  • 36 карти (без карти с номера от 2 до 5),
  • 32 карти (без карти с номера от 2 до 6),
  • 24 карти (без карти с номера от 2 до 8) – използва се за играта Хиляда
  • 20 карти (без карти с номера от 2 до 9) – Royal покер
  • и др.
Стандартна колода от 54 карти (представени са 54 лица и 1 гръб)
Руски игрални карти (лицева част) в оригинален „Руски стил“, 1911 година

Цветове (Бои)[редактиране | редактиране на кода]

Четирите основни цвята (бои):

  • – пики
  • – купи
  • – кара
  • – спатии

Обозначенията обикновено се свеждат до следното окултно обяснение: [3]

  • – спатия (трефа – кръст). Символизира дървения кръст, на който бил разпнат Исус Христос. Думата „трефа“ в превод означава „лошо, осквернение“.
  • – каро. Върховете му символизират гвоздеите, с които Исус е прикован за кръста.
  • – купа. Символ на напоената с оцет гъба, която според Евангелието воинът подава на разпънатия Христос, за да пие.
  • – пика. Символ на върха на копието, с което римски войник пробожда в ребрата разпнатия Исус Христос, за да потвърди смъртта му.

Сила[редактиране | редактиране на кода]

Всеки цвят се състои от 13 карти, които, подредени по нарастваща сила, са:
2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, В (J) – Вале, Д (D, Q) – Дама, K (R) – Поп или Рига и А (Т) – Аро, Асак или Туз.

  • Ас е полска дума, произхождаща от немски – Daus, която се тълкува в речници като „дявол“.
  • Поп или Рига се означават от името на картата Крал на английски език K (king) или френски език R (roi).
  • Дама се използва на различните езици в смисъл на дама, жена, повелителка (damme, dame, dama – Д, D) и кралица, царица, любимка (queen – Q).
  • Вале (В) е превод на думата слуга, момче (jack – J). [3]

В някои игри има разлики при подредбата на картите по сила.

Картите за игра в различните страни[редактиране | редактиране на кода]

В много страни (Франция, Италия, Испания, Япония, Швейцария и България) се използват карти, които са различни от описаната стандартна колода, с други символи. В повечето от игрите на карти жокерите не се включват.

История[редактиране | редактиране на кода]

Изобретяването на картите като забавление се приписва на египтяните, индийците и гърците в лицето на Паламед. При разкопките намереният „инструментариум“ за хазарт е основно под формата на кости с шестоъгълна форма.

Много популярна е египетската версия на произхода на картите, възпроизведена от най-новите окултисти. Те твърдят, че в древни времена египетските свещеници са записвали цялата мъдрост на света върху 78 златни таблетки, които също са изобразени в символната форма на картите. 56 от тях – „Младши Аркани“ – станали обикновени карти за игра, а останалите 22 „Старши Аркани“ станали част от мистериозната колода на Таро, използвана за гадателство. Тази версия е представена за първи път през 1785 г. от френския окултист Етеил (Ettteil), а неговите наследници, французите Елифас Леви (Eliphas Levi) и д-р Папус (Papus) и британците Матерс (Mathers) и Кроули (Crowley), създават свои собствени системи за тълкуване на картите Таро. Името идва от египетската „та рош“ („пътя на царете“), а самите карти са донесени в Европа или от араби или цигани, за които често се смята, че идват от Египет. [3]

Първите колоди[редактиране | редактиране на кода]

Първите карти за игра се появяват в Източна Азия. В Китай и Корея картите вече се споменават през XII век. Има и по-ранни споменавания на играта, в които са използвани продълговати листове – те се отнасят за IX век от периода на властването на династията Тан (618 – 907 г.)

Преди появата на хартиените карти, китайците и японците използват плоски продълговати таблички, направени от дърво, бамбук или дори слонова кост. Разпространявайки се в различни култури, колодите приемат различни форми и форми. В Индия играели с кръгли карти, наречени ганджифа. В средновековна Япония по време на шогуната е била разпространена играта с карти Ута-гарута, която използвала като колода раковини от миди, изобразяващи сцени от стихове, живота и годишни времена.

Разпространение в Европа[редактиране | редактиране на кода]

Няма точни данни за това как картите са стигнали до Европа. Предполага се, че пътят на разпространение на картите за игра е Китай – Индия – Персия – Египет – Европа. Първите споменавания на карти за игра в Европа са към XIV век. Има запис в хрониката на град Берн от 1367 г., в който се докладва за забраната на картите. През 1370 г. думата naipes (наипи – карти за игра) се появява в испанска книга със стихове. От 1377 г. се увеличават споменаванията на карти (най-често за забрани). Най-обширният разказ се появява през тази година от перото на монах в град Фрайбург.[4] Още в средата на XVI век английските аристократи не се смущават от наличието на карти за игра в церемониалния портрет; това се доказва от картината на майстора на графиня Уоруик (?) „Портрет на Едуард Уиндзор, 3-ти барон от Уиндзор, неговата съпруга, Катрин де Вере и тяхното семейство“, датираща от 1568 година. Смята се, че всяка фигура в картите представлява определена историческа личност. Съвременните названия са дадени от французите.[3],[5][6]

Италианска чиния от средата на XV век, изобразяваща игра на карти
Изображение на европейска карта от 1460 година

Във времето списъкът на прототипи се е изменял значително: различни майстори са рисували карти с различни имена на царе, сред които са Соломон, Октавиан Август, Константин Велики.

Картите през XIX – XX век[редактиране | редактиране на кода]

Създател на съвременните руски карти е художникът Адолф Йосифович Карл Велики (1826 – 1901). Той творчески преработва рисунки на карти, съществували преди него, като френската колода от 1816 година. В годините на Великата френска революция монархията във Франция е свалена и в картите – контрареволюционните царе и дами са били заменени от древни богове и велики философи. Но през 1816 г. монархията във френските карти е възстановена. Чертежи са направени за печат в четири цвята – син, червен, жълт и черен. Картите са отпечатвани на сатенена хартия, защитени са от влага и се плъзгат лесно. Листове от тази хартия се втриват с талк на специални машини. Сатенените карти са били скъпи – през 1855 г., дузина сатенени карти струват колкото дохода на един селянин за 3 до 6 месеца. Първоначално се изработват ръчно за същите разходи за императорския двор, богатите и аристократите. По-късно се правят и от по-нисък клас, по-достъпни за широк кръг хора.[3]

Първоначално фигурите на картите са били изобразени в пълен ръст и едва след 1830 г., за удобството на играта, изображенията стават симетрични.

В началото на XX век печатането на карти се извършва разделно на категории: сатен, екстра, първи и втори клас – по типа хартия, върху която са отпечатани. Но в началото на тридесетте години на XX век картите са отпечатвани само на сатенена хартия, тъй като технологията на нейното производство вече не е толкова сложна и скъпа. Въпреки това цената на картите по това време в СССР остава доста висока – през 1935 г., цената на колода от 52 – 53 карти е 6 рубли.[3]

Впоследствие чертежите са превърнати в офсетов печат. Оригиналите на известните рисунки на художника Адолф Йосифович на Карл Велики оцеляват до наши дни – първоначално се съхраняват в архивите на Държавния картонен монопол (бившата императорска фабрика за карти). След затварянето на тази компания скиците са придобити от известния колекционер Александър Перелман, който ги прехвърля в Музея на картите в Петерхоф.[3]

Интересни факти[редактиране | редактиране на кода]

  • Първите карти в Европа са били много скъпи, защото са изготвяни на ръка. Дължината на картите достига 22 сантиметра, което прави играта много неудобна.
  • Според историци в младежките си години Державин е печелил пари чрез карти, а Пушкин е бил вписан в полицейските документи като „познат в Москва комарджия“.
  • Най-малкото тесте от карти за игра е пуснато през 2010 г. в Омск. Неговите размери са 6,3 на 8,8 мм.
  • Най-малката къща от карти е построена от жителите на Омск – братята Станислав и Анатолий Коненко през 2011 година.[3]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. колода // ibl.bas.bg. Институт за български език. Посетен на 2023-04-12.
  2. тесте // ibl.bas.bg. Институт за български език. Посетен на 2023-04-12.
  3. а б в г д е ж з Историята на картите за игра. История на картите в Русия[неработеща препратка], ammulets.ru.
  4. trionfi.com ((en))
  5. а б Игра на интерес // «Новое время» № 07 (235), 27.02.2012.
  6. а б в Игральные карты – Европейская история игральных карт, Vladimir Lysenko, 27.04.2017 г., 23:25:00 ч.
  7. Judith[неработеща препратка].
  8. Хольгер Датский и славный Дидрик, балада.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]