Ирония

Корица на дисертацията на Сьорен Киркегор „Върху понятието за ирония с постоянно позоваване на Сократ“ (1841).

Ирония (на гръцки: εἰρωνεία) е понятие, с което се описват ситуации, в които едно уверено очакване не се оправдава. Ирон (εἴρων) е един от стандартните персонажи в гръцката комедия, чието поведение, иронията собствено, е подигравателно към това на самохвалкото (алазон). Така традиционно терминът се отнася към употреба на езика, при която изразеното без съмнение е неадекватно, например „Браво!“, изказано при проява на несръчност. Днес се приема също, че ирония може да бъде откривана в непреднамерено възникващи ситуации, примерно когато една застрахована срещу наводнение къща изгаря.

Като словоупотреба и като представяне иронията е стилистично-изобразителен похват, троп, използван във всички жанрови разновидности на хумористично-сатиричната литература.

От гръцката комедия иронията добива по-широко обществено разпространение. Особена популярност тя добива като средство, използвано от Сократ, такъв какъвто го предават най-вече диалозите на Платон. По-късно в официалната християнска култура иронията не намира място, но остава в ежедневната употреба. Ренесансът и заниманията на хуманистите връщат иронията в сферата на реториката и литературната култура. Тя се използва рутинно от френските просветители, а след тях немските романтици ѝ обръщат особено внимание, като стигат до философски обобщения – в хегелиански дух се твърди примерно, че отношението между явление и същност е иронично.

Иронията получава разнообразни нюанси, вариращи измежду остроумие, подигравка и издевателство, в зависимост от вложения в нея смисъл. Тя обаче се намира извън обсега на сарказма. За разлика от него, при иронията подложените на критика лични и обществени недъзи биват осмивани, вместо разобличавани.

Широк спектър на изобразителни похвати и стилистически средства ползват ирония. Такива са например гротеската, карикатурата, парадоксът, пародията, травестията, хиперболата и шаржът.

Вариант на иронията е самоиронията, която е пародиен израз на самокритика с ироничен оттенък.

Библиография

• Владимир Янкелевич, Иронията, изд. СОНМ, 2023 (ISBN 978-619-7500-47-9)
• Киркегор С., За понятието ирония с постоянно позоваване на Сократ, Cъч., т. 1, ИК „Захарий Стоянов“, 1999 (ISBN 978-954-09-0117-6)
• Рорти Р., Случайност, ирония и солидарност, изд. Критика и хуманизъм, 1998 (ISBN 954-587-032-X)
• Славов И., Иронията в структурата на модернизма: Изследване, изд. Наука и изкуство, 1979

Външни препратки

• Димка Гичева-Гочева, Бележки за Киркегоровото разбиране за иронията във „Върху понятието за ирония“, в. „Литературен форум“, бр. 2 (443), 16 януари 2001 г.
• Огнян Узунов, Хегелиански поглед върху сократическата ирония Архив на оригинала от 2016-01-26 в Wayback Machine., в. „Литературен вестник“, бр. 39, 24 ноември 2010 г.
• Никола Бенин, Иронията и гротеската в „Мисия Лондон“ от Алек Попов Архив на оригинала от 2013-08-19 в Wayback Machine., Public Republic, 22 март 2012 г.