Направо към съдържанието

Иван Желев (генерал, 1911)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Тази статия е за генерала роден 1911. За генерала роден 1919 вижте Иван Желев (генерал, 1919).

Иван Желев
български офицер
Роден
Починал
28 март 2002 г.

Иван Йорданов Желев е български партизанин, военен деец и политически офицер, генерал-майор.

Роден е на 10 април 1911 г. в старозагорското село Дълбоки. През 1929 г. става член на РМС, а от 1934 и на БКП. От 1928 до 1929 г. е селски ратай в село Джиново. От декември 1929 г. е обущарски работник в Бургас. От 1929 г. е член на Градския комитет на РМС в Бургас. Остава там до февруари 1932 г. През 1932 г. е интерниран от Бургас в родното си село. Изкарва военната си служба във втора инженерна дружина в Пловдив. През юни 1933 г. получава смъртна присъда за създаване на антивоенна група във втора инженерна дружина, а на следващата година е отменена. Лежи последователно в Пловдивския, Старозагорския, Плевенския и Сливенския затвор. През май 1941 г. е амнистиран и излиза от затвора. Става секретар на Районния комитет на БКП в село Дълбоки и член на ОК на БКП в Стара Загора. През март 1942 година е арестуван след разкриване на Ветренската конспирация (парашутисти) и осъден на смърт, но в края на 1943 присъдата е заменена с доживотен затвор. Освободен на 8 септември 1944 година. На 27 септември става инструктор на помощник-командира на осма пехотна тунджанска дивизия. От 10 март 1945 година е помощник-командир на дивизията[1]. От 1946 до 1947 г. е заместник-командир по политическата част на първа конна дивизия в Ямбол. От април 1947 г. е полковник. След това до 1949 г. е заместник-командир по политическата част на пета танкова дивизия. Завършва Военнополитическата академия „Ленин“ в Москва през 1951 г. Между май и септември 1951 г. е заместник-началник на политическия отдел на втора армия. В периода септември 1951-януари 1953 г. е началник на политическия отдел на втора армия[2]. От януари 1953 г. до август 1956 г. е член на Военния съвет при противовъздушната отбрана. След това е член на Военния съвет на Военновъздушни и противовъздушни сили[3]. Достига до чин генерал-майор[4] С указ № 581 от 9 април 1981 г. е обявен за герой на социалистическия труд. Награждаван е с орден „За храброст“, IV степен, 2 клас, „Червено знаме“, 1 клас, „За унгарската свобода“, сребърен и югославски орден „За храброст“, „Народна република България“ II ст. (1961), I ст. (1963), орден „9 септември 1944 г.“ с мечове, „Георги Димитров“ (1971, 1981), орден „Народна свобода 1941 – 1944 г.“.[5], орден „Красная Звезда“ (СССР, 1945). Пише книга, озаглавена „Тунджанци през Драва и Мур“, 1978.

Военнополитическа академия „Ленин“ (1949-май 1951)

  1. Ташев, Т., „Българската войска 1941 – 1945 – енциклопедичен справочник“, София, 2008, „Военно издателство“ ЕООД, с. 56
  2. Протокол № 165 от 14 юли 1956 г., с. 22 // Архивиран от оригинала на 2019-02-09. Посетен на 2019-02-09.
  3. Протокол № 264 от 4 октомври 1956 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП, с.25
  4. Пътеводител по мемоарните документи за БКП, ЦДА, Главно управление на архивите при Министерския съвет, стр. 162
  5. Аврамов, А. Трудовата слава на България, Държавно издателство д-р Петър Берон, 1987, с. 260