Допълнение
Допълнение в езикознанието и граматиката е второстепенна част на изречението, която пояснява сказуемото, като посочва лицето или предмета, засегнат пряко или косвено от глаголното действие.[1] Отговаря на въпросите Какво?, Кого?, На кого? На какво? За какво? и За кого? и се изразява със съществително име или лично, вкл. възвратно лично, местоимение.
Пример: Думата топката е допълнение в следното изречение:
- Христо хвърли топката.
При синтактичен анализ на изречение допълнението се подчертава с две успоредни прави линии и наклонена черта, която ги пресича (≠).
Допълнението не може да бъде деепричастие, но може да пояснява деепричастие, друг вид причастие, както и отглаголно съществително:
- желаещ битката (пряко допълнение);
- мислейки за битката (непряко допълнение);
- хвърлянето на вода (непряко допълнение).
В последния случай (когато пояснява съществително), съответната част на изречението може да се схване като несъгласувано определение (Какво хвърляне?) вместо като непряко допълнение (Хвърляне на какво? Какво хвърля?).
Пряко допълнение
[редактиране | редактиране на кода]Прякото допълнение означава лице или предмет, пряко (напълно) засегнат от глаголното действие. Пряко допълнение може да има само сказуемо, изразено с преходен глагол. Прякото допълнение се въвежда без предлог.[2] Когато прякото допълнение е лично местоимение, то се намира във винителната си форма. Това може да служи за разпознаване на прякото допълнение: то е тази част на изречението, която може да се замести с някое от местоименията
- мене (ме), тебе (те), него (го), нея (я), нас (ни), вас (ви), тях (ги).
Непряко допълнение
[редактиране | редактиране на кода]Непрякото (косвеното) допълнение означава лице или предмет, косвено (непълно) засегнат от глаголното действие. Непряко допълнение могат да имат както преходните, така и непреходните глаголи. Непрякото допълнение се въвежда с предлог; без предлог са само формите в дателен падеж, обикновено дателните форми на личните местоимения.[2]
Например глаголът „купя“ е преходен и може да има както пряко, така и непряко допълнение. В изречението
- Купих им нови дънки.
словосъчетанието нови дънки и местоимението им са съответно пряко и непряко допълнение.
Когато местоимението (или по-рядко съществителното) е в дателен падеж, то представлява непряко допълнение:
- му (нему), ѝ (ней), богу и др.
В останалите случаи косвеното допълнение се въвежда с предлог:
- давам на тебе;
- работя за себе си;
- боря се за правдата.
Не всеки израз, въведен с предлог, е косвено допълнение. С предлог (или по друг начин) могат да бъдат въведени и обстоятелствени пояснения:
- на другия ден, за два часа, пред нея, с молив.
Предлог може да въвежда несъгласувано определение, което може да се схване и като непряко допълнение:
- борба за мир.
(Каква борба? Борба за какво?)
Непрякото допълнение може да пояснява не само глагол, но също име и наречие:[1]
- Той е алчен за злато.
- Бяга по-бързо от сърна.
Удвояване на допълнението
[редактиране | редактиране на кода]Характерна особеност на българския език, която се среща и в другите балкански езици, е удвояването на допълнението (както прякото, така и непрякото).
Удвояването на допълнението се осъществява чрез двойно изразяване на допълнението едновременно с името на означавания предмет и с винителната (за прякото допълнение) или дателната (за непрякото допълнение) местоименна форма, заместваща името.[2]
Примери:
1) Пълна и кратка форма на лично местоимение:
- Мен ме избраха.
- На тях им изпратиха покани по пощата.
- Вас Ви очакват утре.
- На нея ѝ казаха резултата веднага.
2) Съществително име и лично местоимение:
- Както се вижда, мама са я знаели всички. (Й. Йовков)
- На детето му порасна първото зъбче.
- Хората ги преценяват по делата.
- На Мария ѝ дадоха главната роля.
Удвояването на допълнението е характерно предимно за разговорния стил на българския език.[2] То често може да се избегне и това се препоръчва за постигане на стилова неутралност на изказа:
- На Мария дадоха главната роля.
Понякога обаче удвояването на допълнението е нужно за избягване на двусмислие, например при обърнат словоред:
- Мечката я хвана Иван.
Удвояването на допълнението е неизбежно, когато трябва да се конкретизират един вид безлични изрази, задължително съдържащи кратка местоименна форма:[1]
- срам ме е, мъчно ми е и др.
В случай че местоимението е във винителна форма, удвоеното допълнение не може да се изпусне:
- Иван го е срам за нашия клас.
Местоимението посочва, че думата Иван е пряко допълнение. Ако местоимението се изпусне, смисълът ще се промени:
- Иван е срам за нашия клас.
Сега думата Иван е подлог.
Когато местоимението е в дателна форма, то може да се изпусне:
- На Иван е мъчно за морето.
И в този случай е по-естествено запазването на местоимението:
- На Иван му е мъчно за морето.
Допълнението може да се конкретизира и чрез обръщението, но това не се смята за удвояване, тъй като обръщението не е допълнение:[1]
- На теб, Българийо свещена,
- покланям песни си сега.
- (Ив. Вазов)
Вътрешно допълнение
[редактиране | редактиране на кода]Вътрешното допълнение е стилистичен похват в художествената реч, при който сказуемото (глагол) и допълнението (съществително име) имат един и същи корен, като глаголът може да е непреходен:[1]
- ден денувам, нощ нощувам, блян бленувам.