Йосиф Гурко
| Йосиф Гурко | |
| руски генерал-фелдмаршал, граф | |
 | |
| Звание | генерал-фелдмаршал |
|---|---|
| Служи на |  Руска империя |
| Командвания | лейбгвардейски Конно-гренадирски полк Преден отряд Западен отряд на Гурко |
| Битки/войни | Шипченска битка (юли 1877) Битка при Стара Загора |
| Награди | орден Света Анна III степен Орден „Свети Станислав“ I степен Орден „Свети Станислав“ II степен Орден Свети Владимир III степен Златно оръжие „За храброст“ Pour le Mérite „Свети Александър“ Орден „Свети Станислав“ |
| Дата и място на раждане | |
| Дата и място на смърт |
Тверска губерния, Руска империя |
| Йосиф Гурко в Общомедия | |
Йосиф Владимирович Ромейко-Гурко (на руски: Йо̀сиф Владѝмирович Ромѐйко-Гу̀рко) е руски граф, офицер, генерал-фелдмаршал. Участник в Руско-турската война от 1877 – 1878. Отличава като суров, но способен, решителен и енергичен пълководец, служещ за пример на своите войници, делейки всички трудности наравно с тях. За своя голям принос в Освобождението на България е особено почитан в страната, където редица населени места и улици носят неговото име. Генерал-губернатор на Варшава от 1883 до 1894 г. – период, запомнен в полското общество с бруталността и фанатизма при налагане на политиката на насилствена русификация.
Биография
[редактиране | редактиране на кода]Йосиф Гурко е роден на 28 юли 1828 г. в Новгород в семейството на потомствен дворянин от беларуски произход. Ориентира се към военното поприще. Завършва Пажески корпус и постъпва на служба с първо офицерско звание корнет в гвардейския Хусарски полк (1846). Участва в боевете при Белбек по време на Кримската война.
Повишен е във военно звание капитан (1857). Завършва курсовете на Генералния щаб. Назначен е за адютант на император Александър II (1860). Повишен е във военно звание полковник (1861).
Участва в освобождаването на руските селяни от крепостна зависимост (1862 – 1866). Командир на 4-ти хусарски Мариуполски полк (1866). Повишен е във военно звание генерал-майор и член на императорската свита от 1870 г. Командир на Гренадирски полк, бригада от 2-ра гвардейска кавалерийска дивизия (1873). Повишен е във военно звание генерал-лейтенант с назначение за командир на 2-ра гвардейска кавалерийска дивизия (1876).
Картина на руския художник Павел Ковалевски, 1891 г.
Участва в Руско-турската война от 1877 – 1878 като командир на Предния отряд от Действащата руската армия на Балканския полуостров. В неговия състав са и подразделения на Българското опълчение.
В първите дни на войната освобождава Търново. Установява контрол над проходите в средната част на Стара планина във взаимодействие с Габровския отряд с командир генерал-майор Валериан Дерожински. Превзема прохода Хаинбоаз, Казанлък и Стара Загора, като предизвиква паника в Цариград. След прехвърлянето на Централната армия с командир Сюлейман паша в Южна България следват тежки боеве при Нова Загора, село Джуранли и Стара Загора. Предният отряд отстъпва до Шипченския проход в Стара планина.
През октомври 1877 г. е назначен за командир на Кавалерийския корпус. Превзема село Горни Дъбник и село Телиш, с което се прекъсват снабдителните линии на обсадената в Плевен Западна османска армия с командир Осман паша. Допринася да се затвори блокадният пръстен на Плевен.
Назначен за командир на Западния руски отряд. Изтласква Орханийската османска армия от от Орханийското поле.
Особено известно и важно за развоя на войната е преминаването на неговия отряд през Стара планина в сурови зимни условия, довело до освобождаването на София и на Пазарджик. В този преход дава личен пример със своите издръжливост, бодрост и енергичност, делейки наравно с обикновените войници всички трудности – нощува на открито край огньовете и се задоволява със същите сухари, които имат продоволствие.[1] В отговор на недоволството от прехода сред своите подчинени заявява:[2]
| „ | Поставен съм над вас по волята на Господаря Император и само нему, на отечеството и историята дължа отчет за действията си. От вас изисквам безпрекословно подчинение и съм способен да заставя всички и всекиго да изпълнява точно, а не да критикува моите разпореждания. Моля всички да запомнят това много добре... Ако на големите е трудно, ще ги прибера в резерва, а напред ще тръгна с малките... | “ |
Нанася последно поражение на Сюлейман паша в битката при Пловдив и превзема Одрин, с което практически е сложен край на войната.
След войната е провъзгласен за граф и получава множество отличия. Повишен е във военно звание генерал от кавалерията от 1878 г. Назначен е за е губернатор на Санкт Петербург, временен губернатор на Одеса и командващ войските на Одеския военен окръг (1879 – 1883).
В периода 1883 – 1894 г. е генерал-губернатор на Варшава, където яростно провежда политиката на император Александър III за насилствена русификация.[3][4][5] Във времето на управлението на император Александър II, 50 хиляди души са изпратени в изгнание, а други 20 хиляди са убити.[6] Пресата е също жестоко потискана, за което основен двигател е съпругата на Гурко, Мария Андреевна; по думите на очевидци на събитията, тя цели не само да унижи и обезсърчи полските вестници, но и да покаже, че има власт над тях – власт, която може да бъде упражнена безжалостно.[7] Поради тази фанатичност и бруталност в провежданата политика – също силно контрастираща с либералната, ненасилствена политика на много харесвания в полското общество предшественик на Гурко на губернаторския пост, генерал Пьотър Албедински – в Полша управлението на Гурко е възприемано крайно негативно.[6][8] Журналистът Кажимеж Полак (1881 – 1961) го описва по следния начин:[9]
| „ | Детството ми се падна в края на XIX век, когато така нареченото от Виенския конгрес Полско кралство, преименувано от руските шовинисти на Привислие, беше подложено от кърваво потушаване на януарското въстание на най-ужасяващо робство под драконовското управление – достойно за сатрапи – на продължителя на това дело, тогавашния царски наместник, генерал-губернатора Гурко. | “ |
Генерал-адютант от 1884 г. и генерал-фелдмаршал от 1894 г. Член на Държавния съвет.
Умира в семейното си имение Сахарово до Твер, където по-късно е открит негов музей. Погребан е в семейната гробница в местната църква „Свети Серафим Волоцки“.
Памет
[редактиране | редактиране на кода]Името му в България днес носят град Гурково и две села: Гурково в област Добрич и Гурково в Софийска област. На него е наименувана софийската улица „Генерал Йосиф В. Гурко“, както и улици в Бургас, Русе, Стара Загора, Велико Търново, Добрич, Варна, Пазарджик, Поморие, Ихтиман, Хасково и Димитровград.
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Алмазов, Б. Петербург – столица русской гвардии. История гвардейских подразделений. Москва, Центрполиграф, 2015. ISBN 978-5-227-05917-8. с. 425. Посетен на 2019-06-19. (на руски)
- ↑ Алмазов, Б. Петербург – столица русской гвардии. История гвардейских подразделений. Москва, Центрполиграф, 2015. ISBN 978-5-227-05917-8. с. 424. Посетен на 2019-06-19. (на руски)
- ↑ Пелов, Д. Генерал Гурко – Освободителят на София // armymedia.bg. Информационен център на Министерството на отбраната, 2016-01-08. Архивиран от оригинала на 2019-06-17. Посетен на 2019-06-12.
- ↑ Йорданов, А. ПАТРИОТИЧНИ УРОЦИ // КУЛТУРА.БГ. 2019-03-03. Посетен на 2019-06-12.
- ↑ Żeromski, S. Dzienników tom odnaleziony. Gdańsk, Tower Press, 2000. str. 133. Посетен на 2019-06-17. (на полски)
- ↑ а б Кръстев, Н. Започва конференция „Полша и поляците в новата българска история от средата на XIX до средата на XX век“ // bnr.bg. Българско национално радио, 2014-03-21. Посетен на 2019-06-19.
- ↑ Anculewicz, Z. Stosunek władz Królestwa Polskiego do „Kuriera Warszawskiego“ w latach 1868 – 1915 (pdf) // Studia Medioznawcze 2 (7). Warszawa, Wydział Dziennikarstwa, Informacji i Bibliologii UW, 2002. ISSN 1641 – 0920. str. 115. Посетен на 2019-06-17. Choć formałnie sankcje i wysokie kary pieniężne nałożył generał-gubernator Iosif Hurko, to motorem wszelkich poczynań wobec dziennikarstwa warszawskiego była jego małżonka Maria Andriejewna Hurko, która - jak pisał świadek owych wydarzeń - chciała nie tylko upokorzyć i zgnębić prasę, ale przede wszystkim pokazać, że i „nad nią ma swą władzę i że jej srogo użyć potrafi.” (на полски)
- ↑ Wiech, S. Warszawscy generał-gubernatorzyw systemie zarządzania Królestwem Polskim (pdf) // Dzieje biurokracji na ziemiach polskich 1. Lublin, Towarzystwo Nauki i Kultury „Libra“, 2008. ISSN 2544 – 9761. str. 289. Посетен на 2019-06-17. (на полски)
- ↑ Nawrot-Borowska, M. Tradycje powstania styczniowego i ich rola w wychowaniu patriotycznym młodego pokolenia (w świetle wspomnień z zaboru rosyjskiego) – w 150. rocznicę zrywu niepodległościowego z 1863 roku (pdf) // Przegląd Pedagogiczny (1). Bydgoszcz, Instytut Pedagogiki UKW, 2013. OCLC 899794205. str. 64. Посетен на 2019-06-18. (на полски)
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- Георгиев Г. Освободителната война 1877 – 1878, Енциклопедичен справочник, София, 1986, с. 85.
|
