Направо към съдържанието

Георги Манчев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Георги Манчев
български офицер от Държавна сигурност
Роден
Починал
1998 г. (56 г.)
ПогребанЦентрални софийски гробища, София, Република България

Учил в35. средно училище „Добри Войников“
Киевски политехнически институт
ПартияБългарска комунистическа партия (1964 г.)[1]

Георги Савов Манчев е български офицер от Държавна сигурност (генерал-майор).

Георги Манчев е роден на 10 май 1941 г. в село Беброво, Еленско, в семейството на Сава Манчев, който по това време е чиновник и активист на Българската комунистическа партия| (БКП), а след като тя идва на власт става офицер в Държавна сигурност, достигайки до звание подполковник и длъжност началник на отделението за лична охрана в Управлението за безопасност и охрана.[2] Майка му Иванка Стоянова е шивачка, която също става служител на Държавна сигурност.[2]

През 1958 година Манчев завършва 35-а руска гимназия, след което учи в Школата за запасни офицери при Висшето народно военно артилерийско училище „Георги Димитров“ в Шумен със специалност зенитна артилерия и служи в поделение 80040 в Суходол, Софийско, като командир на разузнавателен взвод.[3] След края на военната си служба през 1960 година учи електроника в Киевския политехнически институт.[3] Там се запознава с бъдещата си съпруга, Валерия Кузнецова от град Пенза в Русия, а през 1964 година става член на БКП.[3] След връщането си в България през 1965 година постъпва в създадения малко по-рано Институт по електроника, където остава до лятото на следващата година.[3]

На 23 август 1966 година Георги Манчев става лейтенант в Държавна сигурност, където е назначен в сформиращия се по това време 07 отдел („научно-техническо разузнаване“) към Първо управление и първоначално отговаря за резидентурата на разузнаването в Западна Германия.[3] През ноември същата година е изпратен на седеммесечен курс в школа на съветския КГБ, който завършва с „особено отличие“.[3] През ноември 1968 година е назначен в предприятието „Електроимпекс“, за да му се създаде прикритие за следващо изпращане на работа в Съединените американски щати.[3] На 29 юли 1969 година е повишен в старши лейтенант.[3] Заминава за Съединените щати през август 1971 година под прикритието на служител в търговското представителство на България в Ню Йорк.[3]

През август 1973 година Манчев е върнат предсрочно от Ню Йорк и е наказан с „предупреждение за непълно служебно съответствие“, защото е скрил, че негов първи братовчед е осъден за шпионаж в полза на Югославия.[4][5] Наказанието му забавя малко редовното му повишение в капитан, което става на 2 септември 1974 година, но той продължава кариерата си в 07 отдел.[6] През август 1976 година става „отраслов резидент“ в Министерството на електрониката и електротехниката под прикритието на съветник на министъра, а след това на директор на Дирекция „Производствено сътрудничество“.[6] През 1976 година Държавна сигурност се опитва отново да го изпрати на работа в Ню Йорк, но американските власти отказват да го допуснат в страната.[6]

На 1 май 1978 година Георги Манчев е назначен за заместник-началник на 07 отдел, а на 16 май 1979 година – за началник на отдела, като същевременно е предсрочно повишен в майор и е изпратен на двумесечна школа в Съветския съюз.[7] На 1 октомври 1980 година става заместник-началник на Първо главно управление, като по това време е повишен предсрочно в подполковник, а 07 отдел е преобразуван в Управление „Научно-техническо разузнаване“.[7] Още на 15 септември 1982 година Манчев е повишен в полковник, а на 8 юли 1986 година става и първи заместник-началник на Първо главно управление, на 31 август 1989 година е повишен в генерал-майор.[7] В продължение на десетилетие той ръководи научно-техническото разузнаване, което по това време става приоритет на режима, надяващ се с негова помощ да преодолее технологичното изоставане на българската икономика.[8] През този период то се разраства в голяма структура с няколкостотин служители и мрежа от контролирани предприятия в чужбина.[9] Макар постоянно да отчита значителни финансови успехи, според по-късната оценка на ръководителя на разузнаването Бриго Аспарухов научно-техническото разузнаване е „нанесло огромни щети на България“.[9]

Манчев запазва позицията си и при преобразуването на Държавна сигурност в началото на 1990 година, когато става заместник-началник на заменилата Първо главно управление Национална разузнавателна служба.[9] Същевременно преходът на страната към пазарно стопанство обезсмисля съществуването на държавно научно-техническо разузнаване и под натиска на правителството на Съединените щати министър-председателят Андрей Луканов нарежда то да бъде закрито, при което и Манчев е освободен от разузнаването на 30 април 1991 година.[9]

Георги Манчев умира през 1998 година.[10][9]

  • Старшина-школник – 1958
  • Лейтенант от ДС (23 август 1966)
  • Старши лейтенант от ДС (29 юли 1969)
  • Капитан от ДС (2 септември 1974)
  • Майор от ДС (16 май 1979)
  • Подполковник от ДС (1 октомври 1980)
  • Полковник от ДС (15 септември 1982)
  • Генерал-майор от ДС (31 август 1989)
  • Медал „МВР“ III степен (6 август 1976; „за прослужени 10 години“)[6]
  • Орден „Червено знаме“ (1976)[6]
  • Орден „9 септември 1944“ I степен (27 юли 1976; за „придобиване на секретни документи, имащи голям икономически ефект“)[11]
  • Медал „За заслуги за социалистическата революция“ (1979; по повод 35-ата годишнина от Деветосептемврийския преврат)[7]
  • Медал „Братя по оръжие“ златен, Унгария (октомври 1979)[7]
  • Нагръден знак „60 години ВЧК-КГБ“, Съветски съюз (20 май 1980)[7]
  • Орден „Червено знаме“ (22 април 1981)[7]
  • Медал „МВР“ II степен (26 август 1981)[7]
  • Медал „За укрепване на бойното сътрудничество“, Съветски съюз (7 януари 1983)[7]
  • Заслужил деятел на техниката (9 май 1985)[7]
  • Медал „МВР“ I степен (25 август 1986)[7]
  1. Държавна сигурност: предимство по наследство.
  2. а б Методиев 2015, с. 733.
  3. а б в г д е ж з и Методиев 2015, с. 734.
  4. Кратка биография на Георги Манчев
  5. Методиев 2015, с. 734 – 735.
  6. а б в г д Методиев 2015, с. 735.
  7. а б в г д е ж з и к л Методиев 2015, с. 736.
  8. Методиев 2015, с. 736 – 737.
  9. а б в г д Методиев 2015, с. 737.
  10. Иванов, Д. Кратка история на Държавна сигурност 1907 – 2013, Изд. Сиела, 2013, с. 188
  11. Методиев 2015, с. 735 – 736.
Цитирани източници