Владимир Каракашев
| Владимир Каракашев | |
| български театрален критик | |
| Роден |
28 септември 1932 г.
|
|---|---|
| Починал | 12 декември 2008 г.
|
| Учил в | Национална академия за театрално и филмово изкуство |
| Научна дейност | |
| Област | Театрална критика |
| Работил в | Народен театър „Иван Вазов“ НАТФИЗ |
Владимир Георгиев Каракашев е български театрален и литературен критик, професор във ВИТИЗ. Функционер на Българската комунистическа партия.[1]
Биография
[редактиране | редактиране на кода]Син е на Георги Каракашев (български художник и сценограф). Завършва театрознание във ВИТИЗ (1954), успява да специализира в Съветския съюз, Франция, Германия и Англия. През 1952 г. започва да публикува рецензии, статии и студии по проблемите на театралното изкуство и литературата. Професионалният му път минава през главен драматург на Народния театър „Иван Вазов“, завеждащ отдел „Изкуство“ в списание „Пламък“, драматург на Театъра на народната армия, в началото на 1970-те години е главен редактор на вестник „Народна култура“ (1972 - 1976)[2], професор в НАТФИЗ.
За него в своите „Задочни репортажи за България“, в главата „Българин ли е Шекспир?“, писателят емигрант Георги Марков пише: „Застъпници на най-ортодоксалната партийна линия в театралната критика бяха Владимир Каракашев и Севелина Гьорова – и двамата протежета на сталинисткото създание Филип Филипов.“[3]
Каракашев пише и разгромяваща статия за филма „Една жена на 33“, публикувана във вестник „Работническо дело“.[4]
Библиография
[редактиране | редактиране на кода]- Ние гледаме театър. София: Народна младеж, 1962, 112 с.
- Камен Зидаров: литературно-критически очерк. София: Български писател, 1962, 128 с.
- Стефан Гецов. София: Наука и изкуство, 1967, 140 с.
- Театър и съвременност. София: Български писател, 1967, 268 с.
- Критически летопис: 1956-1966. София: Наука и изкуство, 1969, 256 с.
- Театрални хипотези. София: Български писател, 1971, 270 с.
- Стефан Гецов. София: Наука и изкуство, 1971, 208 с.
- Пътища към безсмъртния образ: Ленин, революцията, театърът. София: Наука и изкуство, 1972, 144 с.
- Революция и драма. София: Наука и изкуство, 1973, 204 с.
- В кръговете на светлината и мрака: Меридиани на изкуството. София: Народна младеж, 1973, 226 с.
- Човекът на новото човечество: Наблюдения върху образа на комуниста в съвременната българска драма. София: Български писател, 1980, 240 с.
- Драма, сцена, време. София: Български писател, 1982, 348 с.
- Драматургия и време. София: Български писател, 1983, 220 с.
- Сцена на революцията. София: Народна младеж, 1984, 230 с.
- Слово и сцена: Портрети на драматурзи, режисьори и актьори. София: Христо Г. Данов, 1989, 274 с.
- Руска литература и театър - XX век. София: Медия, 1993, 154 с.
- Руски мотиви. София: Христо Ботев, 1999, 262 с.
- Театърът. Тайнство и реалност. София: Христо Ботев, 2000, 566 с.
- Последна автобиография: Опит за мемоар. София: Захарий Стоянов, 2007, 362 с.
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ „Културни и просветни дейци“, сайт „София помни. Карта на Централния гробищен парк на София“.
- ↑ „Главни редактори“, в. „Култура“.
- ↑ „Задочни репортажи за България“ в Моята библиотека.
- ↑ „Една жена на 33“ на сайта на БНТ.
Външни препратки
[редактиране | редактиране на кода]- „Проф. Владимир Каракашев (28.9.1932 – 12.12.2008)“, некролог във в. „Култура“, бр. 1 (2528), 9 януари 2009 г.
- Чавдар Добрев, „Биограф на болното време“ Архив на оригинала от 2016-03-04 в Wayback Machine., в. „Нова Зора“, бр. 50, 18 декември 2007 г.
- Чавдар Добрев, „Театралът Владо Каракашев“, в. „Дума“, 24 декември 2008 г.
|
