Ванинский порт

Ванинский порт
песен
Стил	Руска народна музика

„Ванинский порт“ (Колыма, „Я помню тот Ванинский порт…“) е народна песен от времето на СССР, която понякога се нарича химн на колимските затворници. Точната дата на писане не е известна. Според някои сведения песента е написана от Фьодор Михайлович Дьомин през 1939 г. А. Г. Морозов, затворник от Колима, твърди, че е чул тази песен през есента на 1947 г. и я датира от 1946 – 1947 г. (строителството на пристанището Ванино е завършено на 20 юни 1945 г.). Приписва се и се самоприписва на редица автори, сред които репресираните поети Николай Заболоцки, Б. А. Ручев и дори разстреляният през 1938 г. Борис Корнилов. В петия том на събраните съчинения на Андрей Вознесенски (Издателство Vagrius) на стр. 245 – 246 има версия за авторството на Фьодор Михайлович Демин-Благовещенски (роден през 1915 г.). Магаданският писател А. М. Бирюков проучи подробно въпроса за авторството на песента и показа с голяма убедителност, че неин автор е Константин Константинович Сараханов, технически ръководител на мините Щурмовой и Малдяк, затворник и освободен, по-късно ръководител на рудник „Ударник“.

Песента носи името на пристанището в селото. Ванино, на руското тихоокеанско крайбрежие Пристанището на Ванино е трансферна точка за етапите на затворниците на път към мястото на изтърпяване на присъдата им в Колима. На гарата и в пристанището Ванино затворниците са прехвърляни от железопътни влакове на параходи на път за Магадан, административния център на Далстрой и Севвостлаг.

Текст на песента

Съвраменен вариант на песента:

Я помню тот Ванинский порт

Я помню тот Ванинский порт
И крик пароходов угрюмый,
Как шли мы по трапу на борт
В холодные мрачные трюмы.

На море спускался туман,
Ревела стихия морская.
Лежал впереди Магадан,
Столица Колымского края.

Не песня, а жалобный крик
Из каждой груди вырывался.
„Прощай навсегда, материк!“ —
Хрипел пароход, надрывался.

От качки стонали з/к,
Обнявшись, как родные братья,
И только порой с языка
Срывались глухие проклятья.

Будь проклята ты, Колыма,
Что названа чудной планетой.
Сойдешь поневоле с ума,
Отсюда возврата уж нету.

Пятьсот километров – тайга.
В тайге этой дикие звери.
Машины не ходят туда.
Бредут, спотыкаясь, олени.

Тут смерть подружилась с цингой,
Набиты битком лазареты.
Напрасно и этой весной
Я жду от любимой ответа.

Я знаю: меня ты не ждёшь
И писем моих не читаешь,
Встречать ты меня не придёшь,
А если придёшь – не узнаешь…

Прощай, моя мать и жена!
Прощайте вы, милые дети.
Знать горькую чашу до дна
Придется мне выпить на свете!

Изпълнители

• Михаил Гулко
• Александър Скляр
• Вячеслав Бутусов
• Елена Ваенга
• Серж Николский