Българо-турска спогодба (1904)

Българо-турска спогодба
Информация

Българо-турската спогодба от 26 март 1904 година, известна и като Начовичевата спогодба, урежда отношенията между Княжество България и Османската империя след Илинденско-Преображенското въстание от 1903 година.

Контекст

Въстанието и съпровождащите го репресии над българското население в Македония и Одринско през лятото на 1903 година водят до напрежение в българо-турските отношения. По време на боевете с въстаниците османското правителство струпва войски по границите си с Княжеството. Българското правителство отговаря с частична мобилизация. В началото на октомври то изпраща в Цариград опитния дипломат Григор Начович, за да предотврати военен конфликт, за който в София не са подготвени. Друга задача на българския дипломатически агент е да разшири обхвата на Мюрцщегските реформи в полза на сънародниците си в европейските вилаети на империята. Министър-председателят Рачо Петров схваща реформите, наложени на османците от Виена, като средство за засилване на влиянието на Австро-Унгария и Русия в ущърб на българите.

Преговори

Преговорите са инициирани от султан Абдул Хамид II и германската дипломация с мотива, че договор с България ще ограничи руското и австрийското вмешателство във вътрешните работи на империята. Те се проточват близо половин година, поради настояването на софийското правителство, че Мюрцщегската програма трябва да бъде приложена не само в Македония, както е договорено с Великите сили, но и в Одринска Тракия, с широка автономия на българските общини, равенство пред съда и администрацията и паритет между християни и мюсюлмани в жандармерията. Начович се опитва да прокара и условия за икономическо проникване на Княжеството в Европейска Турция чрез премахване на митата и полагане на железопътни линии от Кюстендил до Гюешево и от Дупница до Сяр. Османските власти не се съгласяват с тези предложения, но правят отстъпки по въпроса за бежанците и политическите затворници.

Условия

Спогодбата е подписана от Начович в Цариград на 26 март 1904 година. С нея българската държава се задължава да разтури революционните комитети на своя територия и да не допуска преминаване на чети в османските владения. От османска страна споразумението подписват Саид паша – председател на Държавния съвет, и Зеки паша – началник на артилерията и адютант на султана. Османската империя се ангажира да приложи Мюрцщегската програма в Солунския, Битолския и Косовския вилает, да амнистира политическите затворници (с изключение на осъдените за динамитни атентати), да репатрира и подпомогне бежанците от Македония и Тракия, намерили временно убежище в Княжеството.

Последици

Амнистията засяга около 4 000 души, но на амнистираните български учители и свещеници не е позволено да продължат да изпълняват задълженията си в пределите на Османската империя. Не всички, но близо 30 000 бежанци се завръщат в Македония и Одринско. Спогодбата притъпява българо-турския конфликт, но не води до трайното му разрешаване, поради безрезултатността на Мюрцщегските реформи и толерирането на сръбската и гръцката въоръжена пропаганда в Македония от османските власти. От своя страна, през следващите години България подкрепя Вътрешната македоно-одринска революционна организация и усилва подготовката за военно решение на разногласията с Османската империя.