Буря и натиск

Буря и натиск (на немски: Sturm und Drang) е течение в немската литература, развило се през епохата на Просвещението от около 1767 до около 1785 г., наричано още „епоха на гения“ поради възхвалата на гения като „първообраз на висшия човек и творец“^[1]. Направлението води началото си от публикуваната през 1777 г. комедия „Буря и натиск“ на немския поет Фридрих Максимилиан Клингер, в която са представени бурята и натискът на едно младо поколение към емоционалната освободеност и творческо себеосъществяване.

Литературата на Просвещението като предпоставка

През втората половина на 18 век философският и литературен живот в германското пространство се определя до най-голяма степен от Просвещението. Интелектът е определящият фактор на времето, от неговото свободно използване трябва да се постигне, както Кант формулира през 1784 г. а именно „Просвещение е изходът на човека от непълнолетието, което той сам си е причинил". Литературата трябва да възпитава читателя морално, да го просветлява, да буди неговия разум. Постигнатата свобода от Просвещението облагодетелства литературни форми, които са били ангажирани с рационално-аргументиращ и сдържан език.

Копнежът за „обикновено" поетическо изкуство е било изтъкнато категорично от теоретици като Готшед по време на Просвещението. Единството на място, време и действие, отделянето на трагедията и комедията от аристокрацията и буржоазията са станали постулати, които просвещават младите литературоведи в академиите за поетическо изкуство.

Начало на течението

Още в одите на Фридрих Готлиб Клопщок от 1750 се показва, че тези правила са твърде ограничено разбрани. Тази демонстрация срещу чисто интелектуалната нагласа на Просвещението е положила основите за преодоляване на господството на разума и отключване на изблика на чувства, въображение и душевна сила.

Това ново движение, което постига развитие от немскоезичната литература, се отличава в буржоазно-младежкия си характер с възвишен идеализъм: пълнота на сърцето, свобода на чувствата, идея и инстинкт, емоция, а не разум. Бунтът и Недоволсвото на младежта са намерили своя литературен еквивалент, ново поколение немски писатели намира в тезите на Йохан Готфрид Хердер отзвука на своите преживявания и чувства.

Хердер, който става предшественик на Буря и натиск, критикува арогантността на Просвещението срещу обикновения народ и призова да се признае „истинността" и дълбочината на народната песен и поезията като изкуство. Дори „Уголино" (1768) от Хайнрих Вилхелм фон Герстенберг може да бъде категоризиран в ранната фаза на Буря и натиск.

Особености

Идеалът на личността на младото поколение в немската литература от края на 18 век критикува авторитета и традицията. Вместо усвоимата поетика от правила, „младите туземци" залагат на независимостта на оригиналния гений, който донася своя опит и преживявания в индивидуална художествена форма, занимаваща се много свободно с правилата на традиционната поетика. Изразява се съмнение в съществеността на разума и емоцията започва да се извежда на преден план.

Традиционните правила се отхвърлят с укор към собствените си възможности и силата на гениалната оригиналност, която не се нуждае от здравословната гениалност на младите автори. Произведението не трябва да се пригоди във форма, а в свят, който поколението на Буря и натиск да преживява, отразявайки чувство за живот. Ново дълбоко обхватно и вживяващо се отношение към природата се обединява с трагичната фундаменталната концепция за гения. Чувството се превръща в център на литературния изказ.

Езикът на литературата от Буря и натиск е белязан от възклицания, непълни изречения и ругатни. Езикът на младите хора е пренесен в литературата, създава се т.нар. независима „младежка култура" на езика. Предната позиция на младите писатели срещу аристократичната дворцова култура и симпатията им към понятия като природа, душа и народ вече правят впечатление на своите съвременници.

Епохата на Буря и натиск като протестно движение

Буря и натиск по своята същност е протестно движение, а също така и младежко движение. Протестът е насочен срещу три цели:

Самодържавното владетелство в германските държави, както и дворцовия свят на аристокрацията;

Буржоазният живот, който се смята като ограничен и безрадостен, както и буржоазните морални представи;

Наследената традиция в изкуството и литературата.

„Гласът на сърцето е определящ за разумното решение". Този цитат от Йохан Готфрид Хердер е насочен точно срещу властващите морални представи, които правят решенията зависими от морала, а не от сърцето и душата. В допълнение към това е критиката към феодалната система. Нейното преодоляване е била цел на Просвещението, но е видяла разума като най-висшето благо, докато Буря и натиск поставя чувството на първо място.

Теми и мотиви в Буря и натиск

Борбата за политическа, социална, морална, метафизичната свобода;

Конфликтът между природата и културата;

Сблъсъкът на индивида със социалната действителност;

Конфликтът между моралния кодекс и страстта;

Самоосъществяването на гения;

Емоцията, душата, порива и инстинкта, индивидуалността, самобитността и спонтанността отвъд ума и разума;

Субективизмът;

Обожествяване на природата – първоизточник на живота и творчеството;

Цивилизованият и нецивилизован човек (влияние на Русо);

Завършеността на природата на индивида е творческото и изкуствоведско начало.

Литературата на Буря и натиск

Драмата в Буря и натиск

Предпочитаната литературна форма на Буря и натиск е драмата, тъй като ѝ е приписана образователна и възпитателна роля. Основните персонажи в драмата най-често са гении, любовници и смелчаги, които се съревновават безкомпромисно с реалността. С произведения като „Разбойнци" (1781) и „Коварство и Любов" (1784) на Шилер и като „Гьоц фон Берлихинген" (1773) на Гьоте, немският театър се равнопоставя с френския и английски театър. Обсъждането на обществени проблеми е новост в драмата на Буря и натиск спрямо други епохи. Всички драми на Буря и натиск имат нещо общо: В края героят претърпява провал в обществените отношения и успява да запази идентичността си само чрез убийство, самоубийство или самонараняване.

Разчупване на трите единства в драмата: честа промяна на мястото, свободна структура на действието.

Епосът в Буря и натиск

Буржоазният роман е имал същия проблем като буржоазната драма преди епохата на Буря и натиск. Едва с епистоларния роман на Гьоте „Страданията на младия Вертер" (1774) се появява първият буржоазен роман. Формата на епистоларния роман е възможност да се изразява чувството за живот чрез неконвенционален т.е. нетрадиционен език. Писателите от Буря и натиск разбират произведението като протест срещу насилствените и строги норми на обществото и като бунт срещу тиранията и ограничаването на индивида, който не знае по какъв друг начин да си помогне, освен да избере самоубийството като единствен изход от ситуацията.

Лириката в Буря и натиск

Лириката на Буря и натиск се характеризира чрез стихотворения за любовта, природата и поучението. Чувствената лирика играе съществена роля, както и епистоларният роман, тъй като тя също изразява чувството за живот, например „Среща и раздяла" (1771) от Гьоте и стихотворения от Готфрид Август Бюргер. Езикът в чувствената лирика е видимо лесен поради личното преживяване и е близък до народната песен. Любовта, природа, божественото и индивидът формират в тези стихотворения едно неразрушимо единство, един хармоничен космос, щастието и мъката от любовта осигуряват на човека защитеност и са източник на живот и творчество.

Автори и произведения

От една страна новата литература е повлияна от гениалността, от друга от субективността. Авторите на Буря и натиск произлизат главно от средната и дребна буржоазия. Те търсят да подсигурят финансово литературната си дейност чрез допълнителна работа като домашни учители и свещеници, тъй като не са могли да живеят само от литературата. Липсва им широк социален резонанс, поради което тяхното движение е ограничено до приятели и познати, с които се обединяват в мъжки общества, като например Гьотингския съюз на поетите. Центрове на Буря и натиск са Страсбург, Гьотинген и Франкфурт. За много хора, включително Гьоте и Шилер, Буря и натиск се отнася само към ограничена част от техния живот и творчество. Повечето автори и произведения са били известни само на малък заинтересован кръг познати и са вече до голяма степен забравени.

Йохан Георг Хаман (1730 – 1788)
Хайнрих Вилхелм фон Герстенберг (1737 – 1791) – Уголино, трагедия (1768)
Кристиан Фридрих Даниел Шубарт (1739 – 1794)
Йохан Готфрид Хердер (1744 – 1803) – Народни песни, стихотворения (1778/79)
Хайнрих Леополд Вагнер (1747 – 1779)
Готфрид Август Бюргер (1747 – 1794) – Ленора, балада (1773)
Йохан Волфганг Гьоте (1749 – 1832) – По случай деня на Шекспир, реч (1771)/ Среща и раздяла, стихотворение (1771) – Гьоц фон Берлихинген с желязната ръка (драма, създадена през 1771 г. и публикувана през 1773 г.) – Фауст-Прафауст, роман (1773) – Прометей, ода (1774) – Страданията на младия Вертер, роман (1774)
Якоб Михаел Райнхолд Ленц (1751 – 1792) – Войници, драма (1776)
Фридрих Максимилиан Клингер (1752 – 1831) – Буря и натиск, комедия (1776)
Фридрих Шилер (1759 – 1805) – Разбойници, драма (1781) – Коварство и любов, драма (1784) – „Ода на Радостта“ (1785).