Битка при Детинген
| Битка при Детинген | |||
| Война за австрийското наследство | |||
 Джордж ІІ при Детинтен | |||
| Информация | |||
|---|---|---|---|
| Период | 27 юни 1743 г. | ||
| Място | Детинген, сега Карлщайн на Майн, Бавария | ||
| Резултат | Съюзническа победа | ||
| Страни в конфликта | |||
| |||
| Сили | |||
| |||
| Жертви и загуби | |||
| |||
 | |||
| Битка при Детинген в Общомедия | |||
Битката при Детинген (на немски: Schlacht bei Dettingen) се състои на 27 юни 1743 г. на бреговете на река Майн в Германия. Тя е част от Войната за австрийското наследство (1740 – 1748), от едната страна е т. нар. Прагматическа армия (създадена в защита на Прагматическата санкция), начело с английския крал Джордж ІІ, а от друга – френска армия, командвана от маршал Адриен дьо Ноай. Това е последният случай, в който действащ английски монарх участва лично във военни действия.
Към този момент Франция не участва официално във войната, но се включва с военни сили в подкрепа на Бавария. Битката остава без решаващо значение и макар че се смята за поражение на французите, е описвана по-скоро като „щастливо измъкване, отколкото велика победа“.
Военната ситуация през 1743 г.
[редактиране | редактиране на кода]Главният въпрос във Войната за австрийското наследство е дали владенията на Хабсбургите ще преминат без териториални загуби в ръцете на Мария Терезия или не. Младата ерцхерцогиня е подкрепена от Великобритания, Хановер и Обединените провинции. Нейни най-опасни врагове са Прусия на Фридрих ІІ, Бавария на Карл Албрехт, Саксония, Франция и Испания. Войната започва с пруското нахлуване в Силезия (виж Първа силезийска война) и битката при Молвиц.[1] След нея баварците тръгват към Виена, подпомогнати от френска армия, начело с маршал Дьо Бел Ил. Те стигат до Линц, но не атакуват столицата на Австрия, а превземат Прага. Австрийците съумяват да отговорят едва в края на 1741 г., когато изтласкват френско-баварските сили от Чехия. Опитите им да освободят Силезия обаче не са успешни. През 1742 г. Фридрих ІІ сключва сепаративен мирен договор в Бреслау и напуска войната. Така Австрия намира сили за обща контраофанзива: Бавария капитулира, а французите се оттеглят на запад със сериозни загуби.[2]
През 1743 г. австрийски, хановерски и английски войски се срещат в Ашафенбург, на северния бряг на Майн. Хановерците са начело с крал Джордж ІІ (който е и хановерски курфюрст), англичаните – с шотландеца граф Джон Стеър, посланик в Париж и ученик на херцог Марлборо;[3] австрийските части са под командването на стария фелдмаршал фон Найперг и на херцог фон Аренберг. Командването разбира, че позицията им е уязвима, защото доставките са несигурни и наблизо има 40-хилядна френска армия на маршал дьо Ноай. Те се насочват на запад, тъкмо към позициите на Ноай и в края на юни двете армии се сблъскват.
Битката
[редактиране | редактиране на кода]Командирът на френската пехота граф дьо Грамон заема такива позиции, с които препречва пътя на съюзницит е – между Ашафенбург и близките възвишения. На лявото си крило е съсредоточил френската конница. Ноай изпраща артилерията на южния бряг на реката с нареждане да обстрелва съюзниците без да може да бъде атакувана. Освен това той изпраща 12 000 души в Ашафенбург, тоест в гръб на противника. По този начин създава капан с явното намерение да затвори противниците си в чувал.[4]
Прагматическата армия потегля още в тъмни зори, а щом настъпва денят, става ясно, че е попаднала в критично положение. Стеър бързо изпраща част от войниците си назад, за да осигури тила си. През целия предиобед той подрежда армията си в четири отбранителни линии. Французите биха могли да прекъснат тази подготовка с неочаквано нападение, но намеренията на маршал Ноай са да принуди съюзниците да атакуват и така да ги изтощи. Той знае също, че те не могат да изчакват дълго, защото ще останат без храна.
Планът на френското командване е добър, но са допуснати грешки. Така например става ясно, че артилерията не постига задоволителен ефект и причинява твърде малки щети на съюзниците. Но най-голямата грешка се случва, когато част от френската армия не изпълнява заповедите на Ноай и първа минава в настъпление. Макар че се спори по въпроса, ней-вероятно елитните френски части (Maison du Roi), които не са участвали в битка от тази при Малплаке през 1709 г., първи повеждат атаката. Тя е одобрена и от дьо Грамон.[5] В началото това дава добър резултат – първите три защитни линии са разкъсани, конницата нанася поражение на британската и я отблъсква объркана назад. Обяснението за провала на английската конница е просто – англичаните не са водили сухопътна война от 1712 г. и кавалеристите са изгубили способностите си. Сега се стига до куриозни моменти, в които те не успяват да овладеят конете си. Дори Джордж ІІ за малко не попада в плен – едно гюле от френско оръдие подплашва коня му, той пада на земята и се оказва заобиколен от противници, но е спасен в последната минута.[6]
Британската пехота обаче се оказва на ниво. Четвъртата защитна линия издържа натиска и не се разкъсва. Неслучайно Ноай я определя като „стена от желязо“.[7] Изправили се лице в лице с нея, предните френски чести се озовават в несигурна позиция – те са подложени на масиран обстрел от близко разстояние, включително и от артилерията, австрийските войски умело ги обгръщат и заплашват да отрежат пътя им за отстъпление. В същото време френската артилерия не смее са обстрелва мелето, за да не засегне своите хора. При това положение Грамон свири сигнал за отстъпление. Дотук загубите са изравнени и не може да се определи победител, но при отстъплението през реката един от мостовете се срутва и загиват още няколкостотин французи.
Последици
[редактиране | редактиране на кода]
Ноай оставя съюзническата армия да продължи необезпокоявана пътя си и след месец тя се озовава на сигурно на територията на Хановер. Британците използват битката за активна пропаганда – описват случилото се като велика победа. По-късно обаче ентусиазмът им спада, особено когато разбират, че кралят е бил с хановерска военна униформа.[8] Те издигат тезата, че и в тази война ще имат военно-техническо превъзходство, както през Войната за испанското наследство. Но сега те не разполагат с военачалник като херцог Марлборо, нито Джордж ІІ, нито синът му херцог Камбърленд притежават сравними военни умения. Само две години по-късно маршал дьо Сакс побеждава Камбърленд при Фонтеноа и този мит рухва. Сакс доказва превъзходството си с още две победи.
Загубите на френската армия се изчисляват на около 4000 д., от които повечето ранени, докато съюзниците дават жертви наполовина. Ако се съди от първите реакции (радост в Британия и Австрия, покруса в Бавария и Прусия), битката изглежда решаваща – тя би поставила на карта териториалната цялост на Франция. Но опасността не се реализира и курсът на войната не се променя особено.[9] Все пак френската активност се пренася от Германия към Нидерландия. В момента на най-голяма радост композиторът Хендел създава известното си произведение Dettingen Te Deum.
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Robert B. Asprey, Frederick the Great, the magnificent enigma, New York 1986, pp. 196 – 203
- ↑ David Eggenberger, A dictionary of battles, New York 1967, p. 120
- ↑ Arthur Hassall, The Balance of Power 1715 – 1789, New York 1907, p. 165
- ↑ Eggenberger, A dictionary of battles, p. 121
- ↑ Френските историци единодушно обвиняват прибързаното решени на дьо Грамон за загубата на битката. „Вместо да изчака атаката, той глупаво се спусна напред със своите гвардейци, проваляйки целия план на Ноай за защита...“, пише Casimir Stryienski, The Eighteenth Century (translated), New York 1916, p. 132
- ↑ Ibid.
- ↑ Ibid.
- ↑ Robert Rayner, European history 1648 – 1789, London 1949, p. 233
- ↑ Hassall, The Balance if Power..., p. 165