Битка при Ангора

Битка при Ангора
Битката при Ангора
Информация
Период	28 юли (нов стил), 20 юли (стар стил) 1402 г.
Място	Полето до Ангора (дн. Анкара, Турция)
Резултат	Решителна победа за Тимур
Страни в конфликта
Тимурска империя Български доброволци Османска империя Сръбско деспотство Албански контингенти
Командири и лидери
Тимур Стефан Елеазар Баязид I, Стефан Лазаревич Вук Лазаревич Георги Бранкович Гъргур Бранкович Гьон Кастриоти Коджа Захария Димитър Йонима Георги II Дукаджини
Сили
140 000 85 000, 5000 – 10 000 сърби
Жертви и загуби
15 000 – 25 000 убити и ранени 15 000 – 40 000 убити и ранени
40.15, 32.95
Битка при Ангора в Общомедия

Битката при Ангора или битката при Анкара е средновековна битка, която се води между войските на монголския завоевател Тимур (Тимур Ленк/Тамерлан) и на османския султан Баязид I в полето до град Ангора (дн. Анкара, Турция) на 20 юли 1402 г., завършила катастрофално за турците.

Предходни събития

Тимур е най-силният владетел на Централна Азия от времето на Чингис хан до своето. Той се издига от маловажно благородническо семейство и чрез упорити безспирни завоевания се опитва да възстанови Монголската империя. През 1390 г. завладява Грузия и Азербайджан и стига до границите на Османската империя.

Баязид му дава повод за война, искайки данък от едно малко емирство, заявило вярност към Тимур, и заплашвайки да го нападне след отказа му да плати. Тимур тълкува това като лична обида към него и през 1400 г. разорява турския град Себаст (дн. Сивас, Турция). Конфликтът е кулминация на обидни писма, разменяни между двамата владетели в продължение на години. Когато Тимур нахлува в Анатолия от изток през 1402 г. Баязид тръгва с войските си да го пресрещне и достига Ангора, където научава, че монголската войска е видяна при Сивас на изток. Баязид отива натам за да защити узрялата реколта в района, но Тимур ловко заобикаля южния му фланг и обсажда Ангора, където след труден преход обратно пристига с хората си и Баязид, който решава да го нападне.

Сили

Баязид разполага анадолските си войски отляво под командването на сина си Сюлейман. В центъра са еничарите под командването на султана и елитни спахии под командването на друг син, Мехмед. Десният фланг включва 20 000 сърби под командването на шурея на Баязид, сръбският деспот Стефан Лазаревич. Заедно с него са и брат му Вук Лазаревич, Георги Бранкович и брат му Гъргур Бранкович. Албанския контингент се командва от Гьон Кастриоти, Коджа Захария и Димитър Йонима.

Монголците образуват 3 дивизии с резерв под командването на Тимур. Според гръцкия историк Спиро Теотокис, на страната на Тимур в битката участва със свой български полк и негов български съюзник - войвода на име Стефан Елеазар. В турската армия отначало има и група татарски конници, но чрез агентурата си Тамерлан всява раздор между тях и турците и впоследствие те се сражават на монголска страна, привлечени от обещания за по-ниски данъци, от изискваните от османците.

Монголците притежават индийски слонове и войници, хвърлящи нафта, но те не се оказват особено ефективни в боя. Турците имат катапулти, хвърлящи гръцки огън, но изглежда са изпреварили артилерийския си парк.

Ход на битката

Тимур изгражда валове (укрепления, изградени чрез насипване на пръст и камъни) и огради от колове като отбранителни съоръжения, а със започването на битката отрязва водния източник на Баязид, като отклонява р. Кюбюк в предварително подготвен резервоар близо до днешния град Кюбюк.

Битката започва с мащабно нападение от страна на турците, на което монголските конни стрелци отвръщат с облаци стрели. Сърбите удрят с тежката си конница леко въоръжените монголци, които удрят на бяг. На левия турски фланг обаче татарската конница в армията на Баязид се присъединява към Тимур и обкръжава бившите си съюзници. Това и нападението на монголската конница води до пробив в крилото на Сюлейман. Сърбите са обезкуражени, когато виждат анадолците да бягат, и те напускат полето.

Баязид остава с еничарите си и запасните си спахии. Той убива мнозина с брадвата си. Войниците му обаче постепенно отстъпват и бягат. В последния етап на битката при хълма Катал уморената и жадна турска войска е разгромена. Общо около 15 000 турци загиват, но и много от тях се предават.

Баязид I успява да избяга в близките планини с няколкостотин конници, но Тимур обгражда планините и го залавя.

Последици

На Баязид I му се наложило в края на земните си дни всяка сутрин да „лъска чепика на господаря на Азия“. Зложелателите го одумвали, че любимата му жена от харема Оливера служела като столче за изправяне на Тимур след сутрешната процедура. (худ. Станислав Хлебовски, 1878 г.)

Войските на Тимур превземат и опустошават първата османска столица Бурса. Отнемат и Смирна от Рицарите на Св. Йоан. Повечето от неосманските емири, които са изгонени от Анатолия и търсят убежище при монголците, са възстановени на местата си.

Тежкото поражение на турците и пленяването на Баязид от Тимур разтърсват Османската империя, но балканските народи не успяват да се възползват от възможността да се освободят. Кризата в Османската империя наистина дава възможност на българските князе Константин и Фружин да въстанат през 1408 г., застрашавайки целостта на и така изпадналата в гражданска война между четиримата синове на Баязид държава, но към 1413 г. въстанието им е потушено. Византийската столица Константинопол също остава свободна още около половин век, благодарение на войната, но после е превзета от Мехмед Завоевателя. В крайна сметка османците се възстановяват и възобновяват нашествието си в Европа, достигайки и до Австрия. Междувременно Тимур може би също е мислел за нашествие на европейския континент, но скоро губи интерес към него и започва да планира нахлуване в Китай. По пътя за тези земи монголският вожд умира.

Баязид е подложен по време на плена си на редица унижения. Той е затворен в клетка и използван като столче за крака и за качване на кон от Тимур, а съпругата му Деспина Оливера Лазаревич е карана да служи гола на масата му. След около 8 месеца в такива условия, Баязид получава удар и умира през март 1403 г. Жена му е освободена и се връща в Сърбия, при брат си Стефан Лазаревич и вероятно оцелява до 1444 г.