Направо към съдържанието

Априлски пленум на ЦК на БКП (1956)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Априлски пленум)
Априлски пленум
Тодор Живков през 1963 г.
Тодор Живков през 1963 г.
УчастнициЦК на БКП
МястоСофия, България
Дата2 – 6 април 1956 г.
РезултатТодор Живков оглавява БКП

Априлският пленум на ЦК на БКП е заседание на Централния комитет (ЦК) на Българската комунистическа партия (БКП), проведено в периода 2 – 6 април 1956 г. в днешната сграда на Столичната община в София.[1] Това е едно от най-важните политически събития от историята на БКП и Народна република България, на него дотогавашният партиен и държавен лидер Вълко Червенков е окончателно заменен начело на партията от първия секретар (от 1954 г.) на ЦК Тодор Живков.

Предистория

[редактиране | редактиране на кода]

Априлският пленум е част от политическа кампания с кадрови промени в цяла Източна Европа, последвала XX конгрес на Комунистическата партия на Съветския съюз през февруари 1956 година. В непубликуван доклад по време на конгреса съветският лидер Никита Хрушчов за пръв път говори за някои от престъпленията на режима, обвинявайки за тях и Йосиф Сталин.[2]

Министър-председателят и член на Политбюро Вълко Червенков, който по това време е фактически ръководител на БКП, не приема с ентусиазъм решенията на XX конгрес. При подготовката на Априлския пленум той критикува подготвяния от Секретариата доклад, поради което през март е проведена среща на българското Политбюро със съветското ръководство в Москва. На нея Червенков остава в изолация, като съветското ръководство твърдо подкрепя първия секретар Тодор Живков, на когото е възложено да изнесе доклада пред пленума.[3]

В навечерието на пленума в партийното ръководство са обособени четири отделни групи – около първия секретар Тодор Живков, около партийния лидер Вълко Червенков, около вицепремиерите Антон Югов и Георги Чанков и някои стари партийни дейци, изместени на второстепенни позиции, като Добри Терпешев и Йонко Панов. Подкрепата за Червенков, който видимо е в немилост пред съветското ръководство, постепенно се свива и видни негови поддръжници, като председателя на Президиума на НС Георги Дамянов преминават в лагера на Живков.[4]

В подготовката и хода на пленума Живков се опира на авторитетни партийни лица като Георги Дамянов, секретаря на ЦК на БКП Димитър Ганев, члена на ПБ Енчо Стайков.[5] Той си осигурява и активната подкрепа на групата на Югов и Чанков.[4] Докладът на Живков е съгласуван със съветския посланик в България Ю. Приходов, а и по време на пленума Живков поддържа постоянни контакти със съветската страна.[5]

Заседания на ЦК

[редактиране | редактиране на кода]

Априлският пленум се провежда при закрити врати и започва на 2 април 1956 г.[6] В центъра на встъпителния доклад на първия секретар Тодор Живков, озаглавен „Двадесетият конгрес на КПСС и поуките от него за нашата партия“, са критиките срещу Вълко Червенков.[4] Той е обвинен за множество провали на режима: „култ към личността“, репресии срещу активисти на БКП, „нарушаване на законността“ от страна на вътрешното министерство, „грешки“ на съдебната система, неуспехите в селското стопанство и културната сфера, „пораженията“ в идеологическата област.[6] Повечето от 34-те изказвания по доклада следват неговия тон, като особено критични са Георги Чанков, Антон Югов и Георги Дамянов, а самият Червенков говори два пъти и приема основните критики срещу себе си.[6]

На пленума се чуват и отделни мнения, отклоняващи се от духа на доклада Живков: на Добри Терпешев, Йонко Панов и Борис Копчев.[5] Панов заявява, че изборът на Живков за ръководител на Политбюро е станал „не по реден път“ и че има „поне 500 души“, също толкова подходящи за поста; нарича го „един човек със средни възможности“.[5][4] Предлага освен Червенков да бъдат наказани и други ръководни фигури, като Антон Югов и Георги Чанков. Терпешев разобличава незначителното участие на Живков в партизанското движение, като заявява: „Той е толкова дребен, че ние никога не сме го забелязвали – нито преди, нито след вземането на властта в София. Ако поживея още малко, може да прочета, че Живков сам е извършил революцията в България.“[5]

Пленумът приключва на 6 април 1956 г., като решава Червенков да стане заместник-председател на Министерския съвет, а ръководството на Политбюро да бъде възложено на първия секретар Тодор Живков. Червенков остава член на Политбюро и ръководи неговата идеологическа комисия, заместник-председател е на Министерския съвет, остава начело на Отечествения фронт до 1957 година. В поздравление за 60-годишния му юбилей ЦК на БКП го определя като „един от изтъкнатите ръководители в борбата срещу фашизма и капитализма и в строителството на социализма, пламенен интернационалист и поборник за дружба с великия Съветски съюз, за мир и социализъм“. В края на 1961 година, след XXII конгрес на КПСС, Червенков е подложен на нови критики и е отстранен от Политбюро и от правителството. Остава член на ЦК до ноември 1962 година, когато е изключен от БКП, едновременно с отстраняването на Антон Югов за „погазване на законността“ от вътрешното министерство през 1949 – 1956 година.[7]

Последствия

[редактиране | редактиране на кода]

Пленумът дава началото на т. нар. „Априлска линия“ на партията. В рамките на кампанията на борбата против „култа към личността“ (по подобие на борбата против култа към Сталин в СССР, с цел поощряване на инициативността) се извършва мащабна в началото и периодична след това подмяна на ръководни кадри в партията и държавата с нови функционери, верни на Тодор Живков и групата около него. С утвърждаването на Живков е прекъсната наложената от Сталин линия управлението на България да се поверява на дейци на Коминтерна или на дълго пребивавали и свързани със СССР хора. От позицията си на партиен лидер (от 1954) г. Живков постепенно разширява контрола си върху управлението на държавата. През 1962 г. оглавява изпълнителната власт в страната, като измества Антон Югов от поста министър-председател на България; през 1971 г. той отстъпва министърпредседателския пост на Станко Тодоров, за да стане вече председател на новосъздадения Държавен съвет. Практиката на периодични кадрови смени с все по-нови и амбициозни кадри (и държането в страх на по-старите) продължава до края на управлението му.

Решенията на XX конгрес и на Априлския пленум, последвани от разпускането на Коминформбюро, създават сред обществеността известни надежди за смекчаване на тоталитарния режим в България, като дори се появяват отделни искания за свобода на печата и либерализация на културния живот. На места се стига до публични прояви на недоволство и до масови напускания на трудовите кооперативни земеделски стопанства. Тези настроения са пресечени бързо от ръководството на БКП, включително с наказателни мерки срещу партийни функционери, като Йонко Панов, Борис Копчев и Владимир Топенчаров. След падането на режима самият Тодор Живков определя последствията от Априлския пленум като повърхностни, а самия пленум окачествява като неосталинистки.[8]

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Огнянов 2008, с. 87.
  2. ↑ Огнянов 2008, с. 77.
  3. ↑ Огнянов 2008, с. 77 – 78.
  4. ↑ а б в г Груев, Михаил. Политическото развитие на България през 50-те – 80-те години на XX век // Знеполски, Ивайло (ред.). История на Народна република България: Режимът и обществото. София, „Сиела софт енд паблишинг“, 2009. ISBN 978-954-28-0588-5. с. 137 – 139.
  5. ↑ а б в г д Огнянов 2008, с. 89.
  6. ↑ а б в Огнянов 2008, с. 78, 88 – 89.
  7. ↑ Огнянов 2008, с. 78 – 80.
  8. ↑ Огнянов 2008, с. 91 – 95.
Цитирани източници
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Априлски_пленум_на_ЦК_на_БКП_(1956)&oldid=12111319“.