Направо към съдържанието

Александър Тарасов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Александър Тарасов
Александр Тарасов
руски философ и социолог
Роден
8 март 1958 г. (67 г.)
Религияатеизъм
Националност Русия
Философия
ШколаПостмарксизъм
ИнтересиПолитика, икономика, философия, социология, история, класова борба
Уебсайтsaint-juste.narod.ru

Александър Тарасов (на руски: Александр Николаевич Тарасов, роден на 8 март 1958) е съветски и руски социолог, политолог и културолог, публицист, писател, философ. Той е ляв политически дисидент в Съветския съюз. Автор и съавтор на няколко книги. До началото на 21. век той се смята за постмарксист[1][2], заедно с Ищван Месарош и редица югославски философи-марксисти, които принадлежаха към групата на „Праксис“ и след това емигрират в Лондон. Поради факта, че през XXI век терминът „постмарксизъм“ е зает от Ернесто Лакло, Шантал Муф и техните последователи, А. Тарасов (също като Месарош и споменатите югославски философи) престава да се определя като постмарксист[3]. Включен е в списъка на забележителните личности в 31-вото издание на Marquis Who's Who in the World 2014[4].

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Ранна политическа дейност

[редактиране | редактиране на кода]

През декември 1972 - януари 1973 г. заедно с Василий Минорски създава нелегална ляворадикална група, наречена Партия на новите комунисти (ПНК), и през лятото на 1973 г. става неин неформален лидер. След сливането на ПНК с друга нелегална ляворадикална група - Лявата школа, през 1974 г. обединената организация приема името Неокомунистическа партия на Съветския съюз (НПКСС), а Тарасов става един от нейните лидери. Той е партиен теоретик; програмният документ на НКПСС „Принципи на неокомунизма" (1974 г.) е написан от него[5][6][7][8].

През 1975 г. е арестуван от КГБ и след предварително задържане и едногодишен престой в специална психиатрична болница е освободен, тъй като делото на НКПСС не е внесено в съда. В специалната психиатрична болница е подложен на жестоко отношение и фактически изтезания (побои, ЕКТ, инсулинова кома, инжектиране на големи дози невролептици), в резултат на което е освободен с тежки соматични заболявания (хипертония, анкилозиращ спондилоартрит, заболявания на черния дроб и панкреаса), по същество инвалид[5][9][10]. След освобождаването си участва във възстановяването на НКПСС и е един от лидерите на организацията до саморазпускането ѝ през януари 1985 г.[6][8] През 1988 г. е прегледан от две държавни психиатрични комисии и е признат за напълно психично здрав.[10]

Библиография

[редактиране | редактиране на кода]
  • Провокация. Версия событий 3—4 октября 1993 г. в Москве. Москва: Центр новой социологии и изучения практической политики «Феникс», 1993.
  • Правда о Югославии. Пермь: ОПОР, 1993. (В съавторство.)
  • Провокация. Версия событий 3—4 октября 1993 г. в Москве. — Постскриптум из 1994-го. Москва: Центр новой социологии и изучения практической политики «Феникс», 1994.
  • Политический экстремизм в России. Москва: Информационно-экспертная группа «Панорама», 1996. (В съавторство.)
  • Политический экстремизм в России. Москва: Институт экспериментальной социологии, 1996. ISBN 5-87637-043-6. (В съавторство.)
  • Левые в России: от умеренных до экстремистов. Москва: Институт экспериментальной социологии, 1997. ISBN 5-87637-006-1. (В съавторство.)
  • Очень своевременная повесть. Феминистка как стриптизёрша: культурологический анализ. Москва: Издательство Академии Искусства и Науки XXI века «Норма», 1999. ISBN 5-85302-194-X.
  • Революция не всерьёз. Штудии по теории и истории квазиреволюционных движений. Екатеринбург: Ультра.Культура, 2005. ISBN 5-9681-0067-2.
  • Страна Икс. Москва: АСТ; Адаптек, 2006. ISBN 5-17-032525-8.
  • Le rouge et le noir. Extrême droite et nationalisme en Russie. Paris: CNRS Editions, 2007. ISBN 978-2-271-06505-6. (В съавторство.)

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Полемика с Александром Шубиным Архив на оригинала от 2021-05-08 в Wayback Machine. // Тарасов А. Н. Революция не всерьёз. Штудии по теории и истории квазиреволюционных движений. Екатеринбург: Ультра.Культура, 2005, с. 257. ISBN 5-9681-0067-2
  2. ↑ Сакральная функция революционного субъекта. Встреча в Византийском клубе 20 апреля 2001 года. Интервью Аркадия Малера с Александром Тарасовым
  3. ↑ В. Ф. Паульман Танцы вокруг парового котла // lit.lib.ru.
  4. ↑ Who's Who in the World 2014. 31rd Edition (Classic). Chicago, 2013. ISBN 978-0-8379-1152-6
  5. ↑ а б Fäldin H. „Neokommunistiska partiet. Okänd sida av Sovjetunionens vänster oppositions historiens“, Medborgaren, кн. 12.
  6. ↑ а б Roßbach K. „Kontrkulttuuri Neuvostoliittossa: hippien ja neokommunistien välillä“, Sosiaalinen arkkisto, кн. 1.
  7. ↑ Asenbaum H. „Viele Dritte Wege. Alternative Demokratiekonzepte der russischen Informellenbewegung in den Perestroika-Jahren“, Momentum Quarterly, год. 2012, т. 1, кн. 4.
  8. ↑ а б Лачин. Король двух гетто // Новая литература. 25.12.2014. Архивиран от оригинала на 2015-09-29. Посетен на 2015-11-07.
  9. ↑ Erlich R. „Soviet Dissidents. Gone with the wind of change“, Chicago Tribune, 11.11.2001.
  10. ↑ а б Тарасов А. Н. „Возвращение на Лубянку: 1977-й“, Неприкосновенный запас, год. 2007, кн. 2.

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Александър_Тарасов&oldid=12414479“.