Съюз на комунистите на Югославия

Съюз на комунистите на Югославия
Савез комуниста Југославије
	Съюз на комунистите на Югославия Савез комуниста Југославије
Ръководител(и)	Йосип Броз Тито
Основана	20 април 1919 г.
Разформирована	22 януари 1991 г.
Наследена от	Социалистическа партия на Сърбия; Социалдемократическа партия на Хърватия; Социалдемократическа партия на Босна и Херцеговина; Социалдемократически съюз на Македония; Демократическа партия на социалистите в Черна гора; Социални демократи;
Седалище	Белград, Сърбия
Младежка организация	Съюз на комунистическата младеж на Югославия
Член на	Коминтерн (до 1943 г.); Коминформбюро (до 1948 г.)
Идеология	комунизъм; марксизъм-ленинизъм; титовизъм
Полит. позиция	ляво
Цветове	Червен
Знаме на партията
	Съюз на комунистите на Югославия в Общомедия

Съюзът на комунистите на Югославия или СКЮ (на сърбохърватски: Савез комуниста Југославије/Savez komunista Jugoslavije; на македонска литературна норма: Сојуз на комунистите на Југославија; на словенски: Zveza komunistov Jugoslavije), до 1952 г. Комунистическа партия на Югославия или КПЮ, в България известна като Югославска комунистическа партия (ЮКП) или Съюз на югославските комунисти (СЮК), е управляващата политическа партия в Социалистическа федеративна република Югославия в периода 1945 – 1990 година.

Първоначално партията следва идеологията на Коминтерна, но след като през 1948 година югославското правителство влиза в конфликт със Съветския съюз тя развива собствен вариант на комунизма, наричан титовизъм.

КПЮ в периода между двете световни войни

Основана е на 20 април 1919 година на конгрес в Белград като Социалистическа работническа партия (комунисти). За председател е избран Филип Филипович. В своите редове тя обединява почти всички социалдемократически партии и организации от страните, които през 1918 влизат в състава на Кралството на сърби, хървати и словенци, освен хърватските десни социалдемократи, предвождани от Витомир Корач, и словенската Югославска социалдемократическа партия.

На Втория конгрес във Вуковар, провел се между 20 и 25 юни 1920, партията сменя името си на Комунистическа партия на Югославия (КПЮ). От ръководството и от партията полека започват да се потискат „центристите“, които не са съгласни с приемането на 21-те условия за членство в Коминтерна, и които до края на годината са изключени от Партията.

След опита за атентат върху Александър Караджорджевич и убийството на министъра на вътрешните работи Милорад Драшкович е приета т.нар. „Обзнана“, с която дейността на комунистите е драстично ограничена, и комунистическата партия е забранена.

На Третата партийна конференция, проведена в Белград през периода 1 – 4 януари 1924 г. в Белград, се признава, че във Вардарска Македония Великосръбските шовинисти унищожават или прогонват националносъзнателните българи, албанци и турци и се заменят със заселници от други части на Югославия, закриват се несръбските църкви и училища, забранява печата им, преследва езика им и на съпротивата им се отговаря с кървави репресии, а от Беломорски Тракия и Македония гръцкото правителство прогонва българите и турците, заменяйки ги с Малоазийски бежанци, и признава правото на отцепване на Македония от Югославия.^[1] Българите в Македония се признават от партията и на третия и четвъртия конгреси на партията, проведени през юни 1926 г. и ноември 1928 г. съответно.^[2]

След забраняването на партията настъпват големи репресии срещу привържениците и симпатизантите на КПЮ. Кризата в самата партия още повече се задълбочава поради фракционните борби и поради следването на сектантската политика на Коминтерна, който значително започва да се намесва във вътрешните работи на всички комунистически партии, включително и на КПЮ. С установяването на диктатура през 1929 година още повече се засилват репресиите срещу югославските комунисти, а по време на Сталиновите чистки пострадва почти цялата ръководна структура на КПЮ. Сред чистките начело на партията през 1937 е поставен Йосип Броз Тито.

КПЮ в края на Втората световна война

След операция Ауфмарш 25 срещу Кралство Югославия от страните на Оста през април 1941, а също и след нападението на Нацистка Германия над СССР, КПЮ започва въоръжена съпротива, изразяваща се в подривни действия. Съпротивата е ръководена от Тито, а помощ му оказват съветски и британски военни инструктори. Силите на Оста са принудени да ангажират голям брой военни части за борба срещу партизаните, като в хода на борбата провеждат седем офанзиви. През втората половина на 1944 Червената армия, заедно с поставената под болшевишки контрол БНА, отвоюват значителни части от реанимираната постфактум Югославия. До май 1945 почти цялата територия на бивша Югославия е под съюзнически контрол.

КПЮ/СКЮ като управляваща партия

След възстановяването на Югославия, престижът и поддръжката за КПЮ е доста висока. Благодарение на това обстоятелство, комунистите лесно успяват да закрепят и затвърдят своята власт. Останалите политически партии постепенно са потиснати и изтласкани от политическия живот, като поетапно в страната е въведена еднопартийна комунистическа система. През това време, за разлика от останалите страни от Източна Европа, в които по-късно идват на власт комунистическите партии, югославските комунисти отиват най-далеч в копирането на съветския модел.

През 1948 Информбюро приема резолюция, с която КПЮ и неговото ръководство остро се осъждат, поради проява на национализъм и троцкизъм. Дотогавашният убеден сталинист Тито, отхвърля резолюцията и отказва да я приема, с което остро се противопоставя на Сталин. Това слага начало на разрив на отношенията на Югославия със СССР и с останалите комунистически партии. Този разрив между Сталин и Тито принуждава ЮКП да поеме по свой път към социализма, който по-късно е наречен самоуправен социализъм или титовизъм. На VI конгрес на ЮКП през 1952 партията е преименувана в Съюз на комунистите на Югославия

Краят на СКЮ

След смъртта на Тито през 1980 положението в Югославия се влошава и комунистите все повече губят властта в страната. Към края на 1989, настъпилите промени в Източна Европа и вътрешни фактори, принуждават СКЮ да легализира политическия плурализъм и през 1990 позволява провеждането на многопартийни избори. На тези избори СКЮ губи властта, и все повече се усеща опасността от разпадане на страната. През 1991 СФРЮ се разпада, а заедно с нея се разпада и СКЮ. Нейните секции в бившите югославски републики сменят своята идеологическа ориентация, и под различно име, продължават да съществуват, като дори успяват да задържат властта във вече новосъздадените държави. Такъв е случаят и с Македонската комунистическа партия, която през 1991 г. се преобразува в Социалдемократически съюз на Македония и като такава остава на власт в Република Македония.

Конгреси

Първи конгрес – 20 – 23 април 1919 г.
Втори конгрес – 20 – 25 юни 1920 г.
Трети конгрес – 14 – 22 май 1926 г.
Четвърти конгрес – 5 – 16 ноември 1928 г.
Пети конгрес – 21 – 28 юли 1948 г.
Шести конгрес – 2 – 7 ноември 1952 г.
Седми конгрес – 22 – 26 април 1958 г.
Осми конгрес – 7 – 13 ноември 1964 г.
Девети конгрес – 11 – 15 март 1969 г.
Десети конгрес – 27 – 30 май 1974 г.
Единадесети конгрес – 20 – 23 юни 1978 г.
Дванадесети конгрес – 26 – 29 юни 1982 г.
Тринадесети конгрес – 25 – 28 юни 1986 г.
Четиринадесети (извънреден) конгрес – 20 – 22 януари 1990 г.

Източници

↑ Църнушанов, Коста. Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1992. с. 353.
↑ Църнушанов, Коста. Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1992. с. 354.

Вижте също

Съюз на комунистите на Македония

Външни препратки

История на ЮКП (на сърбо-хърватски)

[1] Църнушанов, Коста. Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1992. с. 353.

[2] Църнушанов, Коста. Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1992. с. 354.

[1]

[2]