Тодос Нинков
| Тодос Нинков | |
| български революционер | |
| Роден |
1881 г.
|
|---|---|
| Починал | не по-рано от 1943 г.
|
Тодос Иванов Нинков е български общественик и революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.[1]
Биография
[редактиране | редактиране на кода]Роден е в 1881 година[2] в Охрид, тогава в Османската империя. Включва се дейно в националноосвободителни борби на българите в Македония и в 1897 – 1898 година влиза във ВМОРО още като ученик в Битолската гимназия. Изключен е от гимназията заради участието си в ученически бунт, избухнал заради борбите с гръцката и сръбската пропаганда в града. В следващата 1898 – 1899 година постъпва в Русенската гимназия, тъй като е изгонен от всички гимназии в Османската империя. В същата година взима дейно участие в образуването на македоно-одрински стрелчески дружества в Свободна България. Завръща се в родния си град девет месеца след приключване на учебната година и в Охрид му е поверено ръководството на две групи на Организацията – една терористическа и една легална. В 1902 година е арестувана голяма част от ръководното тяло на ВМОРО в Охрид, но Нинков успява да избяга в Германия. Там организира събиране на помощи за революционния комитет и за закупуване на оръжие. В 1906 година заминава за кратко в САЩ, където в град Стилтън се включва дейно в обществения живот на македонските българи и образува и организира дружество „Тома Давидов“, а във Филаделфия основава дружеството „Методи Патчев“.[1]
При избухването на Балканската война в 1912 година се връща в София и като доброволец в македоно-одринското опълчение е зачислен към Шеста охридска дружина на опълчението.[3] По време на Първата световна война отново от Германия се връща в София и е зачислен като доброволец към Петдесет и девети пехотен пирински полк на Единадесета пехотна македонска дивизия.[1]
След войната Нинков се завръща в родния Охрид, за да ликвидира имотите си, но не е пуснат да се изсели от новата сръбска власт.[1] Живее 22 години без работа и под постоянен тормоз от сръбските власти, обиски и разпити. По тази причина решава да емигрира в Албания, където живее 8 години, но заявява: „Не съм се отказал да работя за изградяването на Велика България“. Става кметски наместник в Беломорието по време на Българското управление в Македония, Поморавието и Западна Тракия (1941 – 1944), но напуска заради болест.[4]
На 31 март 1943 година, като жител на Охрид,[1] подава молба за народна пенсия, която е одобрена и отпусната от Министерския съвет на Царство България.[4]
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б в г д Пеловски, Филип. Македоно-одрински свидетелства. Регистър на участниците в освободителните борби в Македония, Тракия и Добруджа, получили български народни пенсии през 1943 г. Т. I. Дел III. София, Библиотека Струмски, 2022. ISBN 978-619-9208823. с. 275.
- ↑ Към 31 март 1943 година е на 62 години.
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 517.
- ↑ а б Пеловски, Филип. Македоно-одрински свидетелства. Регистър на участниците в освободителните борби в Македония, Тракия и Добруджа, получили български народни пенсии през 1943 г. Т. I. Дел III. София, Библиотека Струмски, 2022. ISBN 978-619-9208823. с. 276.
