Спогодба Клодиус-Попов
Спогодбата Клодиус-Попов е тайно споразумение между Царство България и Германската империя, регламентиращо правата на Третия Райх в присъединените към царството територии на Вардарска Македония и Беломорието.
Спогодба Клодиус-Попов
[редактиране | редактиране на кода]Сключено е на 24 април 1941 г. от българския министър на външните работи Иван Попов и германския пратеник Карл Клодиус. Целта му е да се предостави неограничено право на Райха да експлоатира природните суровини в преотстъпените на България територии след успешния край на военните операции срещу кралствата Югославия и Гърция, известни съответно като Ауфмарш 25 и Марита.
По силата на споразумението, България признава правото на Райха върху извършените във военно време конфискации, както и собствеността на залежите от хром край Скопие. Райхът се сдобива с правото свободно да изнася за тази руда, както и други суровини от тези територии. България се задължава и да поеме разходите за германските военни съоръжения във Вардарска Македония и Беломорието.
По силата на спогодбата, България поема и изплащането на финансовите задължения на бившето Кралство Югославия към Германия, но само частично за тези новоприсъединени към царството предходни югославски земи. Уговорена и подписана е и клауза за защита на германските интереси, които да се ползват с предимство при отдаването на концесии в тези земи. Спогодбата налага и някои други ограничения върху българската власт (суверенитета) във Вардарска Македония и Беломорието.
След края на Втората световна война на 13 ноември 1944 година с решение на комисията по стопанска администрация към Държавна сигурност ръководството на БНБ е обвинено, че е спазвало спогодбата без тя да има задължителен характер. Официална регистрация на спогодбата не е намерена в архивите на министерството на търговията и министерството на външните работи.[1]
Съдържание
[редактиране | редактиране на кода]Спогодба Клодиусъ-Поповъ
Членъ 1. Германия има правото да продължи, безъ всѣкакво ограничение, започнатата отъ нея експлоатация на индустриални сурови материали, преди всичко на минерали, на завзетата отъ България часть отъ бившата югославска държава. Горното се отнася не само до вече разрѣшени концесии, но и до предприятия, които ще се почнатъ сега или по-кѫсно. Германия може да изнася, безъ всѣкакво ограничение всички сурови материали, добити отъ германски дружества въ тази область.
Въ областитѣ, които при окончателното ще се присъединятъ къмъ България, Българската държава ще държи особена смѣтка за германскитѣ интереси, когато ще отстѫпва нови концесии. Българското правителство заявява, че е съгласно, щото хромовитѣ мини, които се намиратъ въ оставенитѣ на България области, западно, северно и североизточно отъ Скопие, да станатъ германска собственость.
Членъ 2. Конфискациитѣ, извършени отъ германскитѣ войски въ бивши югославски области, завзети сега отъ българските войски, ще бѫдатъ запазени въ полза на Германия.
Членъ 3. Разходитѣ за германскитѣ военни постройки, които се намиратъ въ завзетитѣ отъ България бивши югославски области, ще бѫдатъ понесени отъ България докато трае войната, дотолкова, доколкото се касае за разходи, които са направени въ самитѣ тѣзи области.
Освенъ това, България ще понесе и разходитѣ, които се явяватъ въ бившитѣ югославски области, завзети отъ България, вслѣдствие на присѫтствието на германски войски въ тѣзи области и които разходи сѫ покрити чрезъ издаването на германски кредитни касови бонове. Сѫщото важи за разходитѣ, които ще се явятъ евентуално и въ бѫдеще въ тѣзи области. Съгласно това, Българската народна банка ще обменя по клиринговия курсъ германскитѣ кредитни касови бонове, които сѫ били издадени отъ германскитѣ войски въ завзетитѣ отъ България области и ще ги поставя безвъзмездно на разположение на Главното управление на Германската кредитна каса.
Членъ 4. Неприятелската собственость въ завзетитѣ от България области, подлѣжи на германско принудително управление. Това не се отнася до собственостьта на поданицитѣ на бившата югославска държава.
Членъ 5. Българското правителство е съгласно, щото пѫтуващитѣ работници, произхождащи отъ завзетитѣ отъ България бивши югославски области и които и досега сѫ били настанени въ Германия, да работятъ и занапредъ въ Германия. То ще следи да не се създаватъ пречки за понататъшното спазаряване на такива пѫтуващи работници за Германия.
Членъ 6. България отговаря спрѣмо Германия и нейнитѣ поданици, съответно на областитѣ, които ще ѝ бѫдатъ дадени при окончателното уреждане на положението на бившата югославска държава, за задълженията на бившата югославска държава и на югославската народна банка.[2]
Източници
[редактиране | редактиране на кода]Бележки
[редактиране | редактиране на кода]
