Рибарци (заличено село)
- Вижте пояснителната страница за други значения на Рибарци.
Рибарци | |
— бивше село — | |
Страна | България |
---|---|
Област | Област Кюстендил |
Закриване | 1956 г. |
Рибарци е историческо село в България, на територията на бившия Кюстендилски окръг.
География
[редактиране | редактиране на кода]Рибарци се е намирало в зоната на българо-югославската граница, в Кюстендилски окръг, в северните райони на Кюстендилското Краище, по двата бряга на река Драговищица. Селото съществува до 1956 г., когато е заличено поради изселване.
Население (до 1946 г.)
[редактиране | редактиране на кода]Година | 1866 | 1880 | 1900 | 1926 | 1934 | 1946 |
Население | 117 | 224 | 248 | 52 | 69 | 17 |
История
[редактиране | редактиране на кода]Рибарци е старо средновековно селище. В турски данъчни регистри от XVI век е записано като Рибарци (1570) и Горно и Долно Рибарци (1570).
През 1866 г. са регистрирани 18 домакинства със 117 жители. Селото е разпръснато, съставено от махалите: Грамагье, Капинчанье, Пепеливчанье, Трънчанье, Крушовица, Мечин дол и Геловска.
В края на XIX век селото има 5718 декара землище, от които 3289 дка гори, 2261 дка ниви, 97 дка ливади, 49 дка овощни градини, 22 дка мера и се отглеждат 44 коня, 139 говеда, 382 овце и 378 кози. Основен поминък на селяните са земеделието (ръж, ечемик и овес), животновъдството и домашните занаяти.
Върху основи на по стара църква е построена църквата „Света Петка“. Къщи паянтови, покъщнина бедна.
През 1919 година, след поражението на България в Първата световна война, основната част от селото остава в Сърбия, където съществува и днес - вижте Рибарци (Община Босилеград). Селото се изселва през периода 1946-1956 г. и през 1956 г. е заличено от списъка на населените места.[1]
Литература
[редактиране | редактиране на кода]- Чолева-Димитрова, Анна М. – Селищни имена от Югозападна България: Изследване. Речник. София, 2002, изд. Пенсофт.с.162;
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Енциклопедичен речник Кюстендил (А-Я). София, Общински народен съвет, Регионален център по култура. Издателство на Българската академия на науките, 1988. ISBN 954-90993-1-8. с. 562.