Направо към съдържанието

Реймон Арон

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Раймон Арон)
Реймон Арон
Raymond-Claude-Ferdinand Aron
френски философ
Реймон Арон през 1966 г.
Реймон Арон през 1966 г.

Роден
Починал
Париж, Франция
ПогребанМонпарнаско гробище, Париж, Франция

Националност Франция
Учил вЕкол нормал (Париж)
Институт за политически изследвания
Парижки университет[1]
Философия
ЕпохаФилософия 20 век
ШколаКонтинентална философия, Либерализъм
Интересиполитическа философия
ПовлиянКант, Хегел, Токвил, Вебер, Маркс, Ален, Ели Халеви, Хана Аренд
ПовлиялХенри Кисинджър, Пол Вейн
Научна дейност
ОбластСоциология
Работил вСорбоната, Колеж дьо Франс
НаградиНаграда „Алексис дьо Токвил“ (1979)
Подпис
Реймон Арон в Общомедия

Реймон-Клод-Фердинан Арон (на френски: Raymond-Claude-Ferdinand Aron) е френски философ, социолог и журналист.

Голямата популярност на Арон идва с книгата му от 1955 г. „Опиумът на интелектуалците“, заглавие, перифразиращо прочутата реплика на Карл Маркс, че религията е опиум за народите – Арон обаче твърди, че в следвоенна Франция марксизмът е опиумът на интелектуалците. Американският критик Роджър Кимбал[2] твърди, че „Опиумът на интелектуалците“ е „крайъгълна книга за ХХ столетие“. Арон е известен и с продължилото цял живот приятелство с философа Жан-Пол Сартър.[3]

Роден е на 14 март 1905 година в Париж, Франция, в семейството на нерелигиозен еврейски адвокат. Следва в Екол нормал (на френски: École normale supérieure, ENS), където се запознава с Жан-Пол Сартър, който става негов приятел и доживотен интелектуален опонент. Арон заема първо място на държавния изпит по философия през 1928 г.; същата година Сартър не успява да вземе същия изпит. През 1930 г. защитава докторат по философия на историята в Екол нормал.

Преподава социална философия в университета на Тулуза в течение на само няколко седмици, тъй като започва Втората световна война; Арон постъпва във Военновъздушните сили. Когато Франция е окупирана от Германия, той бяга в Лондон, за да се присъедини към френските доброволчески отряди и да редактира вестника France Libre („Свободна Франция“).

След края на войната Арон се завръща в Париж, където започва да преподава социология във Висшето училище по администрация (на френски: École Nationale d'Administration) и в Парижкия институт за политически изследвания. Между 1955 и 1968 г. преподава в Сорбоната, а след 1970 – в Колеж дьо Франс. През 1953 г. се сприятелява с много по-младия американски философ Алън Блум, който по това време е преподавател в Сорбоната.

Избрал да бъде активен сътрудник на вестниците за цял живот, Арон се превръща във влиятелен колумнист през 1947 г., когато е ангажиран от вестник Фигаро – позиция, която запазва три десетилетия, преди да се премести във вестник Л’Експрес, където води политическа колонка до самата си смърт.

Гробът на фамилия Фердинан Арон в гробището Монпарнас в Париж

През 1960 г. Арон е избран за чуждестранен почетен член на Американската академия на изкуствата и науките.[4]

Умира от сърдечен удар в Париж на 17 октомври 1983 г. на 78-годишна възраст.

Политически ангажимент

[редактиране | редактиране на кода]

В Берлин Арон става свидетел на нацистките изгаряния на книги и изгражда у себе си отвращение към всички тоталитарни системи. През 1938 г. участва в колоквиума в Париж, посветен на Уолтър Липман.

Арон е автор на книги върху Карл Маркс и Карл фон Клаузевиц.

Той допринася съществено за развитието на теорията на тоталитаризма, най-вече със свой цикъл от лекции, четени през 1957 – 1958 година в Парижкия университет и публикувани през 1965 година под заглавие „Демокрация и тоталитаризъм“ („Démocratie et totalitarisme“). В тях той се фокусира върху измененията в комунистическите режими след смъртта на Йосиф Сталин.[5]

Почетен доктор е на Харвардския, Базелския, Брюкселския и други университети. Почетен член е на Американската академия на изкуствата и науките. От 1962 г. е вицепрезидент на Световната социологическа асоциация.

  • La Sociologie allemande contemporaine (Съвременната немска социология). Paris: Alcan, 1935.
  • Introduction à la philosophie de l'histoire. Essai sur les limites de l'objectivité historique (Въведение във философията на историята: Есе за границите на историческата обективност). Paris: Gallimard, 1938.
  • Essai sur la théorie de l'histoire dans l'Allemagne contemporaine. La philosophie critique de l'histoire (Есе по теория на историята. Философска критика на историята). Paris: Vrin, 1938.
  • L'Homme contre les tyrans (Човекът срещу тираните), New York, Editions de la Maison française, 1944.
  • De l'armistice à l'insurrection nationale (За примирието с националните бунтовници). Paris: Gallimard, 1945.
  • L'Âge des empires et l'Avenir de la France (Епохата на империите и бъдещето на Франция). Paris: Défense de la France, 1945.
  • Le Grand Schisme (Великата схизма). Paris: Gallimard, 1948.
  • Les Guerres en chaîne (Веригата на войните). Paris: Gallimard, 1951.
  • La Coexistence pacifique. Essai d'analyse (Мирното съвместно съществуване). Paris: Editions Monde nouveau, 1953 (под псевдонима François Houtisse, в съавторство с Борис Суварин)
  • L'Opium des intellectuels (Опиумът на интелектуалците). Paris: Calmann-Lévy, 1955.
  • Polémiques (Полемики). Paris: Gallimard, 1955.
  • La Tragédie algérienne (Алжирската трагедия). Paris: Plon, 1957.
  • Espoir et peur du siècle. Essais non partisans (Надеждите и страховете на века. Есета на непартизанин). Paris: Calmann-Lévy, 1957.
  • L'Algérie et la République (Алжир и Републиката). Paris: Plon, 1958.
  • La Société industrielle et la Guerre (Индустриалното общество и войната), suivi d'un Tableau de la diplomatie mondiale en 1958, Paris: Plon, 1959.
  • Immuable et changeante. De la IVe à la Ve République (Променливото и непроменливото. За Четвъртата и Петата република). Paris: Calmann-Lévy, 1959
  • Introduction. Classes et conflits de classes dans la société industrielle (Ralph Dahrendorf), Paris: Mouton Éditeur, 1959.
  • Dimensions de la conscience historique (Измерения на историческото съзнание). Paris: Plon, 1961.
  • Paix et guerre entre les nations (Мирът и войната вътре в самите нации). Paris: Calmann-Lévy, 1962.
  • Le Grand Débat. Initiation à la stratégie atomique (Големият дебат. Начало на атомната стратегия). Paris: Calmann-Lévy, 1963.
  • Dix-huit leçons sur la société industrielle (Осемнайсет лекции върху индустриалното общество). Paris: Gallimard, 1963.
  • La Lutte des classes (Класовата борба). Paris: Gallimard, 1964.
  • Essai sur les libertés (Есета върху свободите), Paris: Calmann-Lévy, 1965.
  • Démocratie et totalitarisme (Демокрация и тоталитаризъм), 1965.
  • Trois essais sur l'âge industriel (Три есета върху индустриалната епоха). Paris: Plon, 1966.
  • Les Étapes de la pensée sociologique (Основни направления на социологическата мисъл). Paris: Gallimard, 1967; Main Currents in Sociological Thought, London: Weidenfeld & Nicolson, 1965.
  • De Gaulle, Israël et les Juifs (Де Гол, Израел и евреите). Paris: Plon, 1968.
  • La Révolution introuvable. Réflexions sur les événements de mai (Намерената революция. Размисли за майските събития). Paris: Fayard, 1968.
  • Les Désillusions du progrès (Илюзиите на прогреса). Paris: Calmann-Lévy, 1969.
  • D'une sainte famille à l'autre. Essai sur le marxisme imaginaire (За Свето семейство на другия. Есе върху марксисткото въображение). Paris: Gallimard, 1969.
  • De la condition historique du sociologue (За историческото състояние на социолога). Paris: Gallimard, 1971.
  • Études politiques (Политически студии). Paris: Gallimard, 1972.
  • République impériale. Les États-unis dans le monde (1945 – 1972) (Имперската република. САЩ и светът (1945 – 1972). Paris: Calmann-Lévy, 1973.
  • Histoire et dialectique de la violence (Историята и диалектиката на насилието: Анализ на Критика на диалектическия разум на Сартр). Paris: Gallimard, 1973.
  • Penser la guerre, Clausewitz (Размишлявайки над войната, Клаузевиц). Paris: Gallimard, 1976.
  • Plaidoyer pour l'Europe décadente (Пледоария в защита на декадентска Европа). Paris: Laffont, 1977.
  • заедно с Андре Глюксман и Бени Леви. „Sartre's Errors: A Discussion“ (Грешките на Сартър: Дискусия). – сп. TELOS, 44 (Summer 1980). New York: Telos Press.
  • Le Spectateur engagé (Ангажираният наблюдател). Paris: Julliard, 1981 (интервюта).
  • Mémoires (Спомени). Paris: Julliard, 1983.
  • Les dernières années du siècle (Последсните години на века). Paris: Julliard, 1984.
  • Ueber Deutschland und den Nationalsozialismus. Fruehe politische Schriften 1930 – 1939 (За Германия и националсоциализма. Ранни политически текстове 1930 – 1939). Съставителство и предговор Joachim Stark, Opladen: Leske & Budrich, 1993.
  • Le Marxisme de Marx (Марксизмът на Маркс). Paris: Éditions de Fallois, 2002.
  • De Giscard à Mitterrand: 1977 – 1983 (От Жискар до Митеран) (редакционни статии от L'Express), с предговор на Жан-Клод Казанова, Paris: Éditions de Fallois, 2005.

в превод на български език:

  • Раймон Арон, Демокрация и тоталитаризъм (Прев. Ж. Йовчев) София: Аргес, 1993
  • Реймон Арон, 18 лекции за индустриалното общество (Прев. Е. Грекова; Въвед. В. Проданов), София: Любомъдрие, 1995, ISBN 954-8334-11-9
  • Реймон Арон, История и диалектика на насилието (Прев. Е. Грекова; Предг. В. Проданов), София: Любомъдрие, 1997 ISBN 954-8334-30-5
  • Реймон Арон, История и политика: Антология. Избрано (1933 – 1983). Превод Людмила Дандолова. Под редакцията на Любомир Владимиров. София: Multitrade&Microprinting Limited, 1997, 336 стр. ISBN 954-90141-5-0
  • Раймон Арон, „Какво представлява теорията за международните отношения?“. – В: сп. Философски форум, бр. 4, 1999, 153 – 172. [6]
  • Раймон Арон, „Политиката на правата на човека“. – В: сп. Демократически преглед, Зима 2000 – 2001
  • Реймон Арон, Социология и политика (Встъп. студия М. Карапеткова, Състав., послесл., бел. Л. Владимиров; Прев. Р. Минкова и др.) София: ЕОН 2000, 2001, ISBN 954-9699-08-0
  • Raymond Aron, spectateur engagé. Entretiens avec Raymond Aron. (Продължителност: 160 мин.), DVD, Éditions Montparnasse, 2005.
  • Stark, Joachim, Das unvollendete Abenteuer. Geschichte, Gesellschaft und Politik im Werk Raymond Arons, Wuerzburg: Koenigshausen und Neumann, 1986.
  • Владов, В. Реймон Арон – либерал и скептик. В: Социологически проблеми, 1992, бр. 3.
  • Launay, Stephen, La Pensée politique de Raymond Aron, Paris: Presses Universitaires de France, 1995.
  • Anderson, Brian C., Raymond Aron: The Recovery of the Political, Rowman & Littlefield, 1998.
  • Сиринели Ж.-Ф., Двама интелектуалци на века, Сартр и Арон, София: Наука и Изкуство, 1999, ISBN 954-02-0237-X
  • Mahoney, Daniel and Bryan-Paul Frost (eds.), Political Reason in the Age of Ideology: Essays in Honor of Raymond Aron, New Brunswick/London: Transaction Publishers, 2006.
  • Stark, Joachim, „Raymond Aron (1905 – 1983)“. – В: Dirk Kaesler, Klassiker der Soziologie, Vol.II: Von Talcott Parsons bis Anthony Giddens, Munich: Beck, 5th ed., 2007, 105 – 129.
  • Oppermann, Matthias, Raymond Aron und Deutschland. Die Verteidigung der Freiheit und das Problem des Totalitarismus, Ostfildern: Thorbecke Verlag, 2008.
  • Bavaj, Riccardo. Ideologierausch und Realitaetsblindheit. Raymond Arons Kritik am Intellektuellen „franzoesischen Typs“. – Zeithistorische Forschungen/Studies in Contemporary History 5 (2008), No. 2, 332 – 338.
  • Davis, Reed M. A Politics of Understanding: The International Thought of Raymond Aron. Baton Rouge LA.: Louisiana State University Press, 2009.
  • Gagliano, Giuseppe La nuova sinistra americana e il movimento del maggio francese nelle interpretazioni di Raymon Aron e Herbert Marcuse. Uniservice, 2011.
  • Oppermann, Matthias (Hrsg.), Im Kampf gegen die modernen Tyranneien. Ein Raymond-Aron-Brevier, Zurich: NZZ Libro, 2011.
  1. www.sudoc.fr // Система за университетска документация на Франция. Посетен на 7 януари 2024 г.
  2. Roger Kimball, „Aron & the power of ideas“, New Criterion, May 2001
  3. Raymond Aron, Mémoires. Paris: Julliard, 1983.
  4. Book of Members, 1780 – 2010: Chapter A, сайт на Американската академия на изкуствата и науките
  5. Знеполски, Ивайло. Тоталитаризмът – из историята на един незавършен дебат // Знеполски, Ивайло (ред.). История на Народна република България: Режимът и обществото. София, „Сиела софт енд паблишинг“, 2009. ISBN 978-954-28-0588-5. с. 51.
  6. Библиографски указател на сп. Философски форум[неработеща препратка]