Право на самоопределяне
Правото на самоопределяне на народите е основен принцип в съвременното международно право. Според него, народите, позовавайки се на принципа за равни права и равни възможности, имат право свободно да избират своя суверенитет и международен политически статут без намеса.
Понятието се появява през 1860-те години, след което бързо се разпространява.[1] През Първата световна война и след нея, принципът е насърчаван както от Владимир Ленин, така и от Удроу Уилсън.[1] През Втората световна война, принципът е включен в Атлантическата харта, подписана на 14 август 1941 г. от Франклин Рузвелт и Уинстън Чърчил. Той е призна за международно право, след като изрично е посочен в Хартата на ООН.[2]
Принципът не упоменава как трябва да бъде направено решението, нито какъв трябва да е изходът от него, бил той независимост, федерация, протекторат, някаква форма на автономия или пълна културна асимилация.[3] Също така той не споменава как следва да се разграничават народите, нито какво представлява един народ. Съществуват противоречиви дефиниции и правни критерии за определяне на това кои групи могат законно да претендират за право на самоопределяне.[4]
Правото на самоопределяне като принцип на международното право
[редактиране | редактиране на кода]Правото на самоопределяне е един от общопризнатите принципи на международното право. Процесът по установяване на тази норма започва още през 1792 г., когато присъединяването на папските анклави Авиньон и Венсен във Франция се осъществява въз основа на плебисцит.[5] Правото започва да получава международно признание в процеса на разпад на колониалната система след 1945 г., а след това и чрез Декларацията за предоставяне на независимост на колониалните страни и народи на ООН от 1960 г.
В Международния пакт за граждански и политически права, както и в Международния пакт за икономически, социални и културни права, е заложено: „Всички народи имат право на самоопределяне. По силата на това право те свободно установяват своя политически статут и осигуряват свободно своето икономическо, социално и културно развитие… Всички участващи страни в настоящия пакт… трябва, в съответствие с разпоредбите на Устава на ООН, да насърчават упражняването на правото на самоопределяне и да зачитат това право“.
Подобни принципи са утвърдени в документите на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа от 1975 г.: Заключителния акт от Хелзинки от 1975 г., Заключителния документ на Виенската среща от 1986 г., документът от Копенхагенската среща на Конференцията за човешкото измерение на ОССЕ от 1990 г. и други международни правни актове.
Правото на нациите на самоопределяне е провъзгласено още в началото на 20 век от правителството на САЩ (Удроу Уилсън), както и от руските болшевики, които правят утвърждаването му едно от основните изисквания и направления на първоначалния период на дейността си.
Текущи проблеми
[редактиране | редактиране на кода]От началото на 1990-те години, легитимирането на принципа на националното самоопределение довежда до увеличаване на броя на конфликтите в редица държави, докато малцинствени групи започват да търсят самоопределяне и пълно отцепване. Техните конфликти са вътрешни (за ръководство над групите) или са насочени срещу други групи или срещу държавата.[6] Международната реакция към тези нови движения е разнородна и често се диктува повече от политиката, отколкото от принципа. Декларацията на хилядолетието от 2000 г. не успява да се справи с тези нови проблеми и споменава само „правото на самоопределяне на народите, които са все още под колониално господство и чужда окупация“.[7][8]
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б Jörg Fisch. A History of the Self-Determination of Peoples: The Domestication of an Illusion. Cambridge University Press, 9 декември 2015. ISBN 978-1-107-03796-0. с. 118.
- ↑ Self-Determination // Oxford Public International Law. 2008.
- ↑ United Nations Trust Territories that have achieved self-determination // Un.org, 14 декември 1960. Архивиран от оригинала на 31 октомври 2009. Посетен на 4 март 2012.
- ↑ Betty Miller Unterberger, Self-Determination, Encyclopedia of American Foreign Policy, 2002.
- ↑ Макарчук В. C. Государственно-территориальный статус западно-украинских земель в период Второй мировой войны. – Москва: Фонд „Историческая память“, 2010. 520 c. ISBN 978-5-9990-0009-5 – с. 114
- ↑ Martin Griffiths, Self-determination, International Society And World Order, Macquarie University Law Journal, 1, 2003.
- ↑ Vita Gudeleviciute, Does the Principle of Self-determination Prevail over the Principle of Territorial Integrity? Архив на оригинала от 2015-10-16 в Wayback Machine., International Journal of Baltic Law, Vytautas Magnus University School of Law, Volume 2, No. 2 (април 2005).
- ↑ United Nations Millennium Declaration, adopted by the UN General Assembly Resolution 55/2 (08 09 2000), paragraph 4. // Посетен на 4 март 2012.