Право на ползване
 | Тази статия се нуждае от вниманието на редактор с по-задълбочени познания. Ако смятате, че имате необходимите знания, подобрете тази страница. |
Правото на ползване е ограничено вещно право върху чужда вещ, титулярът (наречен ползвател) на което може да ползва една вещ, съгласно нейното предназначение (usus) и да получава добивите от нея, без да я променя съществено (fructus)[1]. Поради тези два свои белега, то е познато като usus fructus в римското право, където то се разглежда като вид личен сервитут[2]. То е било считано за токова и по Закона за имуществата, собствеността и сервитутите (ЗИСС), приет през 1903 г. и отменен с действащия на територията на България Закон за собствеността (ЗС). По тези причини в по-старата вещноправна литература и законодателство е било обозначавано с термина „плодоползване“, което е буквален превод на римското usus fructus.
Правото на ползване не може да съществува върху потребими вещи, понеже те се употребяват чрез консумацията им[3]. Право на ползване не може да има и върху съвкупност от вещи (напр., библиотека, стадо животни), тогава се смята, че има учредено самостоятелно право на ползване над всяка отделна вещ от съвкупността (върху всяка книга, всяко животно)[4][5]. Така за всяка вещ ще важат уредените от закона регулации за правото на ползване (вж. по-долу).
Тъй като правото на ползване е ограничено вещно право (известни и като права върху чужда вещ), то не може да се учреди за собственика. Негови титуляри могат да бъдат лице-несобственик или съсобтвеник на вещта. Правото на ползване е неотчуждимо[6], ненаследимо[7] и учредено с оглед личността на титуляра му. То е от категорията на правата intuitu personae. По тази причина то се прекратява със смъртта на ползвателя[7].
Правото на ползване е лично и не може да бъде предостъпвано от ползвателя на трето лице. Ползвателят е длъжен да плаща разноските, свързани с ползването, включително данъци и други такси. Негово задължение е и да поддържа вещта в състоянието, в което я е приел, и да я върне на собственика след прекратяване на правото на ползване.
Правото на ползване, както и всички други вещни права върху чужда вещ, доколкото те са предвидени в законите, могат да се придобиват или учредяват с правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона [8].
Учредяването на право на ползва може да е за определен период или безсрочно, както и да е възмездно или безвъзмездно и не може да бъде отчуждавано от ползвателя.
В случай че правото на ползване е учредено безсрочно в ползва на физическо лице, правото се погасява със смъртта на това лице, а в случай че е учредено в полза на юридическо лице, правото се погасява с прекратяване на ЮЛ [9].
Учреденото право на ползва се прекратява с изтичавне на периода, за който е учредено, в случай че ползвателят почине /ФЛ/ или бъде прекратен /ЮЛ/, вещта погине, правото на ползване не се упражнява в продължение на 5 години или с решение на съда, в случай че ползвателят, въпреки отправеното му предупреждение, продължава да си служи с вещта по начин, който застрашава същата с разрушаване или със значително повреждане, ако нарушава своите съществени задължения или ако съществено променя вещта [10].
До прекратяване на правото на ползване може да се стигне и като се извърши отказ от право на ползване.
Най-често срещана в практиката е хипотеза на учредяване на право на ползване върху недвижим имот- апартамент, къща, гараж, дворно място или друг имот [1]. Доколкото в чл. 18 ЗЗД е установено, че договорите за прехвърляне на собственост или за учредяване на други вещни права върху недвижими имоти трябва да бъдат извършени с нотариален акт, договорът за учредяване на право на ползване също следва да бъде в нотариална форма. Това правило не следва да се прилага за имотите- частна държавна или общинска собственост, тъй като придобиването и разпореждането с такива имоти се осъществява с договори, които се сключват в писмена форма и се вписват по разпореждане на съдията по вписванията по местонахождението на имота [11].
Външни препратки
[редактиране | редактиране на кода]Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Определението е извлечено по анализ на чл. 56 от ЗС
- ↑ Андреев, М. - Римско частно право, С. 1993, с. 261
- ↑ Така Венедиков, П. - Ново вещно право, С., 1999, с. 133, Андреев, М. - Римско частно право, С. 1993, с. 261, Боянов Г. - Вещно право, С., 2009, с. 261
- ↑ Петров, Вл., М. Марков – Вещно право, С., 2011, с. 149
- ↑ Подробен пример за право на ползване върху стадо, вж. във Венедиков, П., цит. съч – с. 143. Мнението там е повлияно от уредбата в стария ЗИСС, но анализирайки го, авторът го поставя в действие при днешните разпоредби на ЗС.
- ↑ Чл. 56, ал. 2 ЗС
- ↑ а б Чл. 59, ал. 1 ЗС
- ↑ чл. 55 ЗС
- ↑ чл. 59 ЗС
- ↑ чл. 61 ЗС
- ↑ чл. 18 ЗС
|
