Направо към съдържанието

Пощальонът винаги звъни два пъти (филм, 1946)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Вижте пояснителната страница за други значения на Пощальонът винаги звъни два пъти.

Пощальонът винаги звъни два пъти
The Postman Always Rings Twice
Плакат на филма от Джулс Грандгагнидж
Плакат на филма от Джулс Грандгагнидж
РежисьориТей Гарнет
ПродуцентиКери Уилсън
СценаристиХари Ръскин
Базиран наПощальонът винаги звъни два пъти“ от Джеймс Кейн
В ролитеЛана Търнър
Джон Гарфилд
Хюм Кронин
Одри Тотър
МузикаДжордж Басмен
Ерих Зайсл
ОператорСидни Вагнер
РазпространителМетро Голдуин Майер
Премиера2 май 1946 г.
Времетраене113 минути
СтранаСАЩ
ЕзикАнглийски
Бюджет1 683 000 долара
Външни препратки
IMDb Allmovie
Пощальонът винаги звъни два пъти в Общомедия

Пощальонът винаги звъни два пъти“ (на английски: The Postman Always Rings Twice) е американски филм ноар, излязъл по екраните през 1946 година, режисиран от Тей Гарнет с участието на Лана Търнър в главната роля. Сценарият, написан от Хари Ръскин, е базиран на едноименната новела от 1934 г. на писателя Джеймс Кейн.

Безработният Франк се спира в крайпътно заведение и за да заплати обяда си, се наема на работа при собственика, гръцки емигрант. Той се влюбва в Кора – младата жена на своя работодател. Между тях възниква любовна връзка. Кора подбужда любовника си да убие съпруга ѝ, за да получи парите от застраховката му. След първия неуспешен опит за убийство, заговорниците накрая успяват да се отърват от гръка, като инсценират автомобилна катастрофа. Но полицията ги подозира в убийството и тръгва по следите им. Когато двамата любовници успяват да се измъкнат от правосъдието и да заживеят заедно, се случва нелеп инцидент – втора автомобилна катастрофа, в която Кора загива. Франк е обвинен в предизвикването и на двете катастрофи.

Името на филма и на романа има метафоричен характер. Никакъв пощальон не присъства в действието. „Както пощальонът, така и провидението винаги звъни два пъти“ – така обяснява смисъла на заглавието на романа Джеймс Кейн. Иронията на съдбата е в това, че сляпата Темида оправдава реално престъпника за извършено от него убийство, но го признава за виновен в убийство, което той не е извършил.[1]

  1. Henry Bacon: Visconti: Explorations of Beauty and Decay. Cambridge University Press, 1998. ISBN 0-521-59960-1. с.16 – 21.