Политика на съперничество

Политика на съперничество като термин за пръв път е употребен от покойния С. Е. Финър, за да опише британската политическа ситуация, където двете големи партии – Лейбъристката и Консервативната партия – се противопоставят една на друга с враждебни позиции. Безспорен първостепенен фактор, който обяснява тази позиция, е избирателната система „първият, оказал се избран“ с едномандатни райони, които я правят много трудна за трета партия да се очертае като друга сила в Камарата на общините. Следователно поддръжниците на малките партии горят от желание да „разчупят модела“ с промяна на избирателната система. Второстепенен фактор е дизайнът на Камарата на общините, която не е полукръгла, както повечето законодателни събрания. Правителството и опозицията, седят едни срещу други на няколко метра встрани, с техните лидери на съответните предни пейки. Поне веднъж в седмицата, по време на парламентарния контрол има сблъсъци между министър-председателя и лидера на опозицията. Конфронтацията изяснява малко информацията, но е и удобен случай за „отбелязване на точки“ като в детска игра. Телевизионните предавания на заседанията, изглежда акцентират върху необходимостта да се спечели състезанието, което е съпроводено с високи викове на съгласие или подигравки от страна на депутатите от задните банки и на двете страни. Тази „политика на дюдюкане“ малко подобрява вече намаления престиж на Камарата на общините.^{[източник? (Поискан преди 2 дни)]}

Това показва, че причината за тази политика се крие в идеологическия сблъсък между партиите. Но на практика извън Камарата, членовете на парламента могат да се държат прилично по стария начин и често се наричат на малко име с хората от противоположната пейка. Съществуват идеологически различия от двете страни на законодателната власт, но те рядко изпълняват водеща роля. Освен това избирателите упорито остават в центъра. Противопоставянето в Камарата е като игра, но е от сериозно значение за процеса на правене на британската политика. Рационалното обсъждане на политиката се нуждае от липса на конфронтационна реторика и заемане на предубедени становища. Лесно е за политическите изследователи да се убедят, че това е най-доброто постижение за парламент без партийно мнозинство и следователно с коалиционно управление, в който е необходимо постигането на консенсус, за да оцелее управлението. Моделът може да бъде „разчупен“ чрез възприемането на пропорционалното представителство.^{[източник? (Поискан преди 2 дни)]}

Освен това политиката на противопоставяне е особено нефункционална за провеждането на икономическа политика. Тъй като избирателната система води до „спечелване на победа за всички“, партиите нямат желание по време на избори да подкрепят вдигането на данъците, дори те лесно могат да обещаят нарастване на разходите. Действително, те много повече предпочитат да казват, че ще намалят данъците и таксите или поне че няма да ги увеличат. След изборите по всяка вероятност икономическите условия ще ги накарат да вдигнат данъците. Освен това във Великобритания Лейбъристката партия е по-склонна да създаде нова инфлация в икономиката, докато Консервативната партия често набляга на финансовата строгост. И двете се опитват „да правят изтънчени обрати“ в междинния период, за да не потънат в непопулярност, когато тези становища се пораждат от следизборни сондажи. Те могат да правят поразии с икономиката и до известна степен това обяснява цикъла на „гръмки фалити“, който характеризира британската икономическа история след 1950 година.^{[източник? (Поискан преди 2 дни)]}