Петко Абаджиев
| Петко Абаджиев | |
| български живописец | |
| Роден | 28 февруари 1913 г.
|
|---|---|
| Починал | 2004 г.
|
| Националност |  България |
| Академия | Художествена академия |
| Учители | Никола Ганушев |
| Направление | живопис |
| Повлиян | Никола Танев |
Петко Абаджиев е български живописец.
Биография
[редактиране | редактиране на кода]Роден е на 28 февруари 1913 г. в град Карлово. През 1942 г. завършва Художествената академия в София, в класа по „Живопис“ на Никола Ганушев.
Участва в общи художествени изложби. Организатор е на над 15 самостоятелни изложби в различни градове, включително в София и Будапеща (1966).[1] Показва творби на международни изложби в Германия, Гърция, Китай, Полша, Русия, Турция, Унгария, Франция и Швеция.
От 1941 г. е член на Съюза на българските художници, като през 1952 г. е част от Управителния съвет на организацията.
Негови творби са притежание на Националната художествена галерия, Софийската градска художествена галерия, градски галерии в страната и частни колекции в България, Европа и САЩ.[2]
През 1961 г. е награден с орден „Св. св. Кирил и Методи“, първа степен. Носител е също на ордените „Червено знаме на труда“ (1967) и „Народна република България“, втора степен (1973).[1] Почетен гражданин е на Карлово.[2]
Умира през 2004 г. Погребан е в Централните софийски гробища.[3]
Творчество
[редактиране | редактиране на кода]Абаджиев е пейзажист. В началото на художествената си кариера изобразява в картините си теми свързани с родния му град Карлово. В част от творбите му от този период се забелязва влияние от живописеца Никола Танев, близък приятел на карловеца. По-късните творби на Абаджиев са градски пейзажи от българските градове Балчик, Бургас, Варна, Видин и Пловдив. Обича да рисува мостове и крайбрежието на река Марица.[1]
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б в Петко Абаджиев // Галерия „Лоранъ“. Посетен на 28 февруари 2015.
- ↑ а б Петко Абаджиев – Изложба // Арт галерия-музей „Филипополис“. Архивиран от оригинала на 2016-03-05. Посетен на 28 февруари 2015.
- ↑ Парцел 1 // София помни. Посетен на 2022-10-13.
