Петково (област Смолян)

Петково
	Петково
	; Панорамен изглед от Петково
	Петково Петково
Общи данни
Население	253 души (15 март 2024 г.); 10,8 души/km²
Землище	23,507 km²
Надм. височина	1013 m
Пощ. код	4740
Тел. код	03029
МПС код	СМ
ЕКАТТЕ	55991
Администрация
Държава	България
Област	Смолян
Община; – кмет	Смолян; Николай Мелемов ; (ГЕРБ; 2011)
Кметство; – кмет	Петково; Юлиян Чиев; (ГЕРБ)
	Петково в Общомедия

Тази статия е за селото в Южна България. За селото в Западна България вижте Петково (Софийска област).

Петково е село в Южна България. То се намира в община Смолян, област Смолян.

География

Селото се намира в Средните Родопи на 30 km източно от Смолян, на река Малка Арда. Административно към Петково спадат и махалите Орловица, Чиевци и Славейковци, намиращи се по на около 4 – 6 километра от центъра на селото.

История

Най-разпространеното предание за основаването на селото разказва, че преди около триста и петдесет години, при помохамеданчването на съседното село Малка Арда, някой си Петко, известен като Узун Петко, бяга оттам със семейството си и свои близки и се заселва няколко километра на запад, нагоре по течението на река Малка Арда. С това и се слага началото на селището. Години наред заселниците се наричат „петковци“ и когато къщите и хората се намножават, новообразуваното село се нарекло Петково, а махалата, където първо спират заселниците – Узунска – от името на водача им Узун Петко. Предполага се, че това става около 1650 – 1700 г.

Но в турски данъчен документ от 1576 г., който представлява списък на едри овцевъди, така наречените джелепкешани, се споменава името на Саботин поп Цено от Петково, който е обложен с 30 овце данък. Преводачите са категорични, че в документа става дума за село Петково, сегашната Смолянска област. Тоест излиза, че през времето, за което се говори в преданието за заселника Петко, селото вече съществува. Според Христо Попконстантинов Петково е основано от хора от с. Малка Арда по времето, когато то все още не е било помохамеданчено^[2].

На около 30 минути пеша от селото в североизточна посока се намира местността „Градище“, чието име говори за останки от руини. Там и в околността са намирани едри камъни, стари монети и ножове, червени керемиди. Съвсем наблизо е върхът Свети Костадин, на който според преданието е имало разрушена църква, а днес има параклис Св. Дух. Недалеч оттук на запад, в землището на съседното село Славейно се намира местността Ѝниглово, за която се знае, че там е имало голямо средновековно селище от 500 – 600 къщи, чието население оказва силна съпротива на турците при тяхното нашествие и взело активно участие в епичните боеве при Енихан и Чил тепе, където загива и турският предводител на похода Ени хан, заради което е изгорено до основи от завоевателите. След опожаряването му населението се пръсва и е възможно една част да основава Славейно, а друга Петково.

Има и легенда, поддържана от някои изследователи^[3], че двете села, Славейно и Петково, са основани от търновски боляри, споделили заточението на Патриарх Евтимий в Бачковския манастир и, впоследствие, след смъртта му дошли по тези места. Като едно от доказателствата, които се привеждат, е това, че само в двете села от околността се срещали имена като Ковня (Комня), Драгни, Ракшина (Шина), Чило (Момчил) и други, които напомнят някои от болярските имена през Втората българска държава и рядко се срещат в останалите родопски села от околността.

Най-интересното предание, което се разказва в селото е за Злата Зенгин Милкова. Тя била красива мома и един турчин толкова много я харесал, че я отвлича от хорището. На няколко километра от селото Злата моли похитителя да ѝ даде нож, за да си разреже ябълка и да си накваси устата. Турчинът откликва на молбата ѝ и дава своя нож. Ала вместо да разреже ябълката, Злата забива ножа в гърдите си, защото не иска да загуби честта си и християнската си вяра. На това място извън селото сега има чешма, построена в чест на героичната постъпка на Злата. Чешма в нейна чест има и в центъра на селото, на която са гравирани думите от народната песен създадена в селото, в памет на това събитие: „Юнак си била дощерко, че си християнска вяра не даде“.

В края на 18 в. част от населението е помохамеданчено^[4]. Според Хр. Попконстантинов само три фамилии приемат исляма, а през 1876 г. селото брои 250 християнски, 30 мохамедански и 10 цигански къщи. Има една църква, мюсюлманите използват за молитвен дом, медресе и имарет една двустайна къща, като на празници ходят в джамията в Малка Арда^[5]. Към 1912 – 1913 година броят на помаците, живеещи в Петково е 25.^[6]

Културни и природни забележителности

Четири каменни сводови моста
Църква „Св. Йоан Предтеча“ от 1836 г.
Параклиси – Св. св. Кирил и Методий, Св. Дух, Св. Атанас, Св. Апостоли Петър и Павел, Св. Георги и св. Димитър, Св. св. Константин и Елена
Климатична гимназия
В южна посока, на около 2 часа път пеша, се намира местността Ливадето (Студенец) с хижа, откъдето при ясно време казват, че може да се види Бяло море.

Личности

Родени в Петково

Георги Попанастасов (1881 – 1953), революционер от ВМОРО
Димитър Знаменов (1862 – 1952), революционер от ВМОРО
Никола Славов (1840 – 1868), участник в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа
Христо Попконстантинов (1858 – 1899), български общественик, писател и фолклорист
Чило войвода, родопски хайдутин от 18 век

Редовни събития

Събор на Петровден, когато се събират потомци на жители на селото, живеещи предимно в Пловдив и Кърджали.

Литература

Хр. Попконстантинов. От Витоша до Родопа. Пътни бележки през 1883 година. – В: Христо Пожпконстантинов. Спомени, пътеписи, писма. Пловдив, 1970, с. 205 – 422.
Хр. Попконстантинов. Спомени за страшната пролет в Ахъчелеби през 1876 година. – В: Христо Попконстантинов. Спомени, пътеписи, писма. Пловдив, 65 – 202
Г. Ташев. Село Петково. С. 1966.
Г. Митринов. Пътят на народната песен за Злата Зенгинмилкова от село Петково, Смолянско. Смолян. 2014. 131 с.

Източници

↑ www.grao.bg
↑ Хр. Попконстантинов, Спомени за страшната пролет в Ахъ Челеби през 1876 г., В: Христо Попконстантинов. Спомени, пътеписи, писма. Изд. Хр. Г. Данов, Пловдив, 1970, стр. 68.
↑ Анастас Примовски. Бит и култура на родопските българи. СбНУ, кн. LIV, София, 1973, с. 214
↑ В „Спомени за страшната пролет...“ Хр. Попконстантинов съобщава, че това е станало преди 100 – 120 г. и като се вземе предвид, че книгата е издадена през 1884 г. (т.е. писана е около 1880 г.) по-точното датиране е някъде около 1750 – 1780 г., което време съвпада с преданието за помохамеданчването на с. Малка Арда и последващото заселване на Петково.
↑ Хр. Попконстантинов, Спомени за страшната пролет в Ахъ Челеби през 1876 г., В: Христо Попконстантинов. Спомени, пътеписи, писма. Изд. Хр. Г. Данов, Пловдив, 1970, стр. 68 – 69.
↑ Райчевски, Стоян. Българите мохамедани. II. София, Национален музей на българската книга и полиграфия, 2004, [1998]. ISBN 954-9308-51-0. с. 105.

Външни препратки

Село Петково в сърцето на Родопа – неофициален сайт с история, фолклор и снимки.

[wikidata-95f251fd940ca2e01395eb466cf810ac1eac6886-v6-1] www.grao.bg

[2] Хр. Попконстантинов, Спомени за страшната пролет в Ахъ Челеби през 1876 г., В: Христо Попконстантинов. Спомени, пътеписи, писма. Изд. Хр. Г. Данов, Пловдив, 1970, стр. 68.

[3] Анастас Примовски. Бит и култура на родопските българи. СбНУ, кн. LIV, София, 1973, с. 214

[4] В „Спомени за страшната пролет...“ Хр. Попконстантинов съобщава, че това е станало преди 100 – 120 г. и като се вземе предвид, че книгата е издадена през 1884 г. (т.е. писана е около 1880 г.) по-точното датиране е някъде около 1750 – 1780 г., което време съвпада с преданието за помохамеданчването на с. Малка Арда и последващото заселване на Петково.

[5] Хр. Попконстантинов, Спомени за страшната пролет в Ахъ Челеби през 1876 г., В: Христо Попконстантинов. Спомени, пътеписи, писма. Изд. Хр. Г. Данов, Пловдив, 1970, стр. 68 – 69.

[6] Райчевски, Стоян. Българите мохамедани. II. София, Национален музей на българската книга и полиграфия, 2004, [1998]. ISBN 954-9308-51-0. с. 105.

[1]

[2]

[3]

[4]

[5]

[6]