Направо към съдържанието

Отношения между Италия и Русия

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Отношения между Италия и Русия
Ренци и Путин, 2015 г.
Италия Русия
Отношения между Италия и Русия в Общомедия

Отношенията между Италия и Русия са двустранните външни отношения между двете страни, олицетворени от т.нар. „привилегировано партньорство“.[1] Двете страни са пълноправни членки на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа.

История

[редактиране | редактиране на кода]

В международните отношения, в исторически план срещите между Италия и Русия са били малко. Русия има роля при контрола на италианската комунистическа партия между 1920 до 1991 г. Между двете държави няма значителни общности от емигранти зад граница.[2] Италия има важна роля като се явява една от ключовите партньори на Русия в Европа. През годините провеждат положителен диалог помежду си, и като следствие от това са установили различни икономически партньорства и двустранни политически меморандуми.[3] Италия вижда интерес от поддържането на силни взаимоотношения поради геополитически причини.[4]

Руска империя

[редактиране | редактиране на кода]

Руският цар Петър Първи и други руски лидери гледат на италианските градове като културни модели, особено в архитектурата и музиката. За руснаците, Италия е била екземпляр за най-високите нива на култура – класическа, ренесансова или барокова. Като пример за това, Казанската катедрала в Санкт Петербург е била отчасти моделирана според Базиликата Свети Петър в Рим. Класическата руска литература от XIX и ранния XX век е силно повлияна от ренесансова Италия.[2]

След победата срещу Наполеон през 1815 г., Русия се оказва против доминиращата позиция на Австрия в северна Италия. Принц Клеменс фон Метерних отвръща успешно и цар Александър Първи изоставя съперничеството през 1819 – 1920 г.[5]

Италианските морски търговци процъфтяват в Одеса през XIX век. Помогнаха за развитието на търговското мореплаване в Черно море. Заели са активна роля в обществения и културен живот на града и са започнали проекти за подобряването на състоянието на търговията в Одеса.[6]

Цар Николай Първи е бил голям колекционер и покровител на изкуството. Той е предпочитал италианската култура и е наложил своя усет на произведенията, които е купил за своята лична художествена колекция и за музея Ермитаж, който той открива през 1852 г.[7]

В отговор на италианското обединение, Русия скъсва отношенията си с кралство Сардиния-Пиемонт, тогава вече Кралство Италия, през 1861 г. Все пак, отношенията са били възстановени през следващата година.

През 1914 г., Италия отказва да последва съюзниците си Германия и Австро-Унгария в Първата световна война. Договаря се за по-добра сделка със Съюзниците, особено по отношения на придобиването на територии от Австро-Унгария. Русия е имала собствени интереси в този регион, което е усложнило преговорите, но позицията ѝ е била силно отслабена поради тежките военни загуби, които претърпява. Великобритания и Франция през април 1915 г. успяват да накарат Русия да изостави подкрепата си за повечето претенции на Сърбия, и да приеме условията за включването на Италия във войната, което е ограничило руското стратегическо присъствие в региона на Адриатическото море след войната.[8]

Съветско-италиански отношения

[редактиране | редактиране на кода]

Правителствата на Италия и СССР оглавени съответно от Бенито Мусолини и Йосиф Сталин се припознават помежду си като законните правителства на своите страни, и установяват дипломатически отношения на на 7 февруари 1924 г., скоро след смъртта на Владимир Ленин.[9]

Палмиро Толяти е бил дългогодишен лидер на италианската комунистическа партия между 1927 до 1964 г. Той остава в Москва, когато властите на правителството на Мусолини арестуват всички водещи лидери на партията. Коминтерна избира Толяти за водач на партията за Италия. Въпреки че остава в Москва, той успява да поддържа единността на италианската комунистическа партия. През Втората световна война, той насочва италианската комунистическа съпротива и през 1944 г. се завръща в Италия. Сталин не разрешава на италианските комунисти да направят опит да завземат властта в страната в периода през 1944 до 1945 г. По-късно Толяти запазва връзки с Москва и се превръща в един от главните фактори в италианската политика. Обикновено е бил успяван да бъде маневриран от партията на Христяндемократите, с помощта и на американските им съюзници.[10][11]

През 1936 г. Обединените Нации налагат икономически санкции на Италия поради нейната инвазия в Етиопия. Съветския съюз публично подкрепя санкциите като „въпрос на принцип“ и се придържа към тях по отношение на някои специфични стоки, но като цяло търговията между двете държави остава на нивото отпреди войната. Санкциите засягат търговията с износа на три продукта от СССР (желязна руда, манган и хром), но износът на други стоки се увеличава, и така нивото на търговията спада само до 83.5% във времето преди санкциите. Това е малко намаление на фона на спада на търговията на други страни с Италия, като при Великобритания износът за Италия намалява до едва 8.6 процента. Увеличава се съветският износ на петрол за Италия и Съветския съюз предоставя 91% от вноса на овес на Италия, който е използван за изхранването на конете на италианската армия. Съветския внос от Италия е бил малък преди санкциите и остава така и след това.

На 2 септември 1933 година двете страни подписват договор за „Приятелство, неагресия и неутралитет“, но Италия не следва договора и се намесва в испанската гражданската война на срещуположната страна на СССР. Освен това Италия отговаря бързо на искането на Финландия за военна подкрепа и екипировка, за употреба срещу съветското правителство. Италия изпраща на Финландия голям брой оръжия и множество летателни изтребители Изпратената помощ е засечена от Германия и освободена едва след постигането на мир между Финландия и СССР.[12]

По времето на Втората световна война, когато Италия е на страната на Германия във войната срещу СССР, италианските войници са били познати като отнасящи се много по-добре към съветските цивилни, отколкото германците. След като Италия се предава на съюзниците, на третата московска конференция те приемат декларация относно Италия за изхвърлянето на фашизма от страната, забраната за фашистите да участват във властта и създаването на демократични органи. Съветският съюз възстановява пълни дипломатически отношения с Италия на 25 октомври 1944. През декември 1948 г. е подписан договор за търговия и морска навигация.[13]

На решителните избори в Италия през 1948 г. се намесват силно и съветите и американците. Комунистите предприемат стачки, масови демонстрации, нападения над полицейски участъци и окупации на фабрики. Американците отговарят заплашвайки с военна намеса в случай на комунистически преврат. Изборите са спечелени от Християндемократите на антикомунистическа платформа. Комунистите са изолирани настрани във властта на национално ниво, въпреки че все пак контролират местната власт в някои индустриални градове и региони със силно влияние на социализма.[14] Християндемократическата партия събира 48 процента от гласовете, а Народният демократически фронт събира около 31 процента. Народният демократически фронт е съставен от италианската комунистически партия с Толяти, и от италианската социалистическа партия с Пиетро Ненни. През 1949 г. Италия става учредяващ член на НАТО.

През периода на студената война, Съветската стратегия цели неутралитет на италианската външна политика. Италия запазва про-атлантическите си позиции, но по някои въпроси има припокритие, като Берлинската криза от 1961 г., когато италианският министър-председател Аминторе Фанфани е припознат като медиатор в кризата между НАТО и СССР.[15]

Италия имаше най-голямата комунистическа партия в западния свят с около два милиона членове и значителна подкрепа на изборите, като участва в управлението на местно ниво в някои градове и области. Италианската комунистическа партия се противопоставя на съветските политики и осъжда съветски инвазиите и окупации в други страни, и определя съветските и американските външни политики като „отвратителни“. Краят на Съветския съюз довежда до разцепването на партията на две, като по-голямата част образува Демократическата лява партия.[16] Въпреки това през съществуването на Италианската комунистическа партия се осъществява силна политическа връзка между Италия и Съветския съюз, като партията е на второ място по брой гласове на изборите във времето от края на 40-те до началото на 90-те години на XX век.[3]

С Руската федерация

[редактиране | редактиране на кода]

След разпада на Съветския съюз през 1991 г. Италия подписва договори за приятелство с Руската федерация, първо през 1994 и после през 1999. Двете страни засилват икономическите и търговските отношения, като през началото на новия век Русия започва да възвръща икономическа стабилност и генерира интересни икономически възможности.[17] Правителствата на Силвио Берлускони засилват връзките на Италия с Русия, включително и чрез приятелството на Берлускони с Владимир Путин. Италия поддържа диалог с Москва, дори когато отношенията между Русия и НАТО започват да пропадат. През 2007 и 2008 Италия, заедно с Франция и Германия, е сред европейските страните, които най-отрктито критикуват плановете на американското правителство на Джордж Буш (2001 – 2009) да прехвърли в Източна Европа анти-въздушна отбранителна система, мярка на която Русия се противопоставя. Италия, заедно с Франция и Германия, се противопоставя на намерението на правителството на Буш да предостави план за членство в НАТО на Грузия и Украйна, по време на срещата на върха на НАТО в Букурещ през 2008 г. Причината за противопоставянето са опасенията, че тяхното членство в НАТО ще влоши отношенията с Русия, без да донесе ценно предимство за сигурността на алианса.[17]

През 2017 г. партията на Путин Единна Русия, подписва договор с италианската партия Северна лига за засилване на политическото им сътрудничество.[18]

Бившият министър-председател на Италия и лидер на Демократическата партия Матео Ренци предполага, че организации подкрепени от Русия, може да прокарват фалшиви новини за да повлияят на изборните резултати, и обвинява Движението „пет звезди“, че разпространява информация подкрепяща руските правителство и външна политика.[19][20] През декември 2017 американският вицепрезидент Джо Байдън обвинява Русия, че подкрепя опозиционните партии Движение пет звезди и Северна лига.[21] През 2018 правителството на Паоло Джентилони гони двама руски дипломати след случая с отравянето на Сергей Скрипал.

През 2020 г. след разпространението на COVID-19 и началото на пандемията Русия предоставя на Италия помощ като медицинско оборудване и специални превозни средства за дезинфекция, които Италия по-късно трябва да заплати.[22] През 2021 докато продължава пандемията, търговските и културните отношения между страните бяха добри.[23] Когато новият министър-председател Марио Драги встъпва в длъжност, той заема ясна позиция в подкрепа на Европейския съюз и НАТО, като изразява притеснение за нарушаването на човешките права в Русия. Марио Драги не споменава Русия като партньор, а като фактор с който да се провежда диалог.[24]

С началото на ескалацията на кризата между Украйна и Русия и последвалото начало на втората война между двете страни Италия открива дипломатически канал за разрешаването на кризата. Италия осъжда остро действията на Русия и изразява подкрепа за Украйна.[25]

В началото Италия беше против налагането на тежки икономически санкции срещу Русия, също така защото те бяха много по-ощетяващи за самата нея, отколкото за Русия. Но все пак трябваше да се придържа към плана на Европейския съюз за тежки, но постепенни икономически санкции срещу Русия.[26][27]

Общественото мнение на Италия е шокирано и силно разтревожено от нападението над Украйна, също така защото определя тази война като несправедлива и неоправдаема. Още повече като война, която е между източни славяни с обща православна религия. След началото на инвазията, украинските имигранти в Италия, които имат значителен брой и присъствие, провеждат демонстрации по площадите и църквите за мир и за подкрепа от Италия.[28][29]

През октомври 2022 г. когато Джорджа Мелони става министър-председател, тя променя своята позиция спрямо Русия и осъжда анексията на украински територии като незаконна и обещава, че страната ще предоставя дългосрочна помощ на Украйна.[30]

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Паоло Валентино. Corriere.it // 2015-06-08. Посетен на 2016-11-07.
  2. ↑ а б Schlafly Jr, Daniel L. "The great white bear and the cradle of culture: Italian images of Russia and Russian images of Italy." Kritika: Explorations in Russian and Eurasian History 9.2. 2008. с. с. 393.
  3. ↑ а б Сидди, Марко. "Италия-Русия отношения: енергия, политика и други дела" // декември 2012.
  4. ↑ Италия-Русия отношения
  5. ↑ Alan J. Reinerman. "Metternich, Alexander I, and the Russian Challenge in Italy, 1815-20" // Journal of Modern History 46.2 (1974): 262-276.
  6. ↑ Fedenko, Olina. "The Activity of the Italian Merchants in Odessa during the XIXth Century." // Danubius 34.2 (2016).
  7. ↑ Rebecchini, Daminao. "An Influential Collector: Tsar Nicholas I of Russia." Journal of the History of Collections 22.1 (2010). с. 45-67.
  8. ↑ Du Quenoy, Paul. "With allies like these, who needs enemies?: Russia and the problem of Italian entry into World War I." Canadian Slavonic Papers 45.3-4. 2003. с. 409-440.
  9. ↑ White, Stephen. The Origins of Detente: The Genoa Conference and Soviet-Western Relations, 1921-1922 (Cambridge University Press, 2002). с. 21.
  10. ↑ Garosci, Aldo. "Palmiro Togliatti," Survey. Издание 53. 1964. с. 140-147.
  11. ↑ Elena Agarossi и Victor Zaslavsky. Stalin and Togliatti: Italy and the Origins of the Cold War. 2011. с. 32, 229.
  12. ↑ Quigley, Carroll. Tragedy and Hope, с. 682
  13. ↑ Smirnova, Nina D. "Soviet-Italian Relations, 1945–8." in Francesca Gori, ed. The Soviet Union and Europe in the Cold War, 1943–53 (Palgrave Macmillan, 1996). с. 375-382.
  14. ↑ Miller, James E. Taking off the gloves: The United States and the Italian elections of 1948." // Diplomatic History 7.1 (1983), с.35-56.
  15. ↑ Salaccone. Le relazioni italo-sovietiche nel decennio 1958-1968. Uno sguardo da Mosca. // Storicamente.org.
  16. ↑ Abse, Toby. "Soviet policies and negotiating behavior toward nonruling communist parties: the case of the Italian communist party." Studies in Comparative Communism 15.3. 1982. с. 184-211.
  17. ↑ а б Le relazioni tra Italia e Russia // Osservatorio di Politica internazionale, с.7. ноември 2018.
  18. ↑ Sharkov, Damien. Russia's Ruling Party Strikes Cooperation Deal With Italian Euroskeptics // 2017-03-03.
  19. ↑ Iacoboni, Jacobo. La propaganda russa all’offensiva anti-Renzi. E il web grillino rilancia // 2016-11-02.
  20. ↑ Horowitz, Jason. With Italy No Longer in U.S. Focus, Russia Swoops to Fill the Void // 2017-12-2.
  21. ↑ La Repubblica. Biden: "Referendum costituzionale, la Russia ha aiutato Lega e M5s". La replica: "Insinuazioni inaccettabili" // 2017-12-08.
  22. ↑ Valenza, Domenico. The Irresistible Rise of Health Diplomacy: Why Narratives Matter in the Time of COVID-19 // 2020-03-30.
  23. ↑ sky tg24. Italia-Russia, i numeri dei rapporti commerciali: nel 2021 interscambio di 20 miliardi // 2022-02-25.
  24. ↑ Coratella, Teresa. Italy’s challenging divorce from Russia // 2022-03-09.
  25. ↑ Il Mesaggero. Ucraina, Draghi: «Italia condanna l'attacco russo, ingiustificato e ingiustificabile» // 2022-02-24.
  26. ↑ Roberto Cursano, Riccardo Ovidi. Sanctions Enforcement Around the G7, the Italian Perspective // 2023-04-04.
  27. ↑ Politico.eu, Leoni. EU seals last-minute sanctions deal after Italy-Poland clash threatened its adoption // 2023-02-25.
  28. ↑ adnkronos.com. Ucraina, Draghi: "Con Russia dialogo impossibile" // 2022-02-24.
  29. ↑ il Giornale.it. Gli ucraini d'Italia fra piazze e chiese // 2022-02-25.
  30. ↑ euractiv.com, Federica. Italy confirms long-term support for Ukraine despite limited resources // 2023-10-6.
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Italy–Russia relations в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Отношения_между_Италия_и_Русия&oldid=12224029“.