Османска династия
| Османска династия | |
.svg) | |
| Информация | |
|---|---|
| Страна | Османска империя |
| Титли | султан, халиф |
| Основател | Осман I |
| Последен владетел | Абдул Меджид II |
| Основаване | 1299 |
| Разпадане | 1922 |
| Националност | турци |
| Османска династия в Общомедия | |
Османска династия (на турски: Osmanlı Hanedanı, Osmanoğulları) е династията на султаните на Османската империя.
Титулатура
[редактиране | редактиране на кода]
Божественият мандат на султана е отразен в съответните титли, например „сянка на Бог на Земята“ (на арабски: ظل الله في العالم ẓıll Allāh fī'l-ʿalem) и „халиф на лицето на Земята“ (на арабски: خلیفه روی زمین Ḫalife-i rū-yi zemīn).[1] Всички служби се заемат по негова заповед, а всички закони се издават от негово име като фермани (на арабски: فرمان). Той е върховен главнокомандващ и официален собственик на всички земи.[2]
Светската титла на владетеля е падишах, а неговите укази се наричат хатишериф, хатихумаюн или само хат[3].
История
[редактиране | редактиране на кода] | Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: проверка. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
Легенда
[редактиране | редактиране на кода]Според официално-легендарната версия за произхода на т.нар. османци или още и османски турци, те били огузи от племето Кайъ, което някога живеело в Централна Азия в по-точно в областта на Балх. Бягайки от нашествието на монголите по времето Монголската империя, племето мигрира на запад, където неговите водачи се поставили под васалитета и закрилата на Джелал ад-Дин Манкбурн в Хорезм. След това малкото огузко племе Кайъ начело с Ертогрул се преселило в Иконийския султанат при управлението на Кей-Кубад I, който предоставил на войнственото племе малко владение около Сьогют в Северозападна Мала Азия, на границата с Византия[4] В „Изследване на историята“ Арнълд Тойнби включва османската империя и култура към византийската източноправославна цивилизация[5].
Основаване
[редактиране | редактиране на кода]Разцвет
[редактиране | редактиране на кода]През 1517 г. османският султан Селим I унищожава държавата на мамелюците в Египет, завладява Ерусалим, Мека и Медина и се обявява за халиф на правоверните мюсюлмани. От 1517 г. до 1924 г. османските султани са и халифи, поради което са в непрекъснати войни със Сефевидите на изток. По този повод е сключен френско-османски алианс. Същевременно Англия подкрепя Сефевидите в Ориента и така е включително и по време на англо-френската война, т.е. по времето на т.нар. стар ред във Франция.
Край на управлението
[редактиране | редактиране на кода]След разгрома на Османската империя, която участва на страната на Централните сили в Първата световна война, за да спаси западните си малоазийски владения и черноморските проливи от влизането им в състава на Кралство Гърция или поставянето им под международен статут от страна на Антантата, Кемал Ататюрк се обявява за „баща на турците“ и премахва османската династия и титулатура от държавните атрибути, налагайки нов светски статус на Турция, която инак е правоприемник на Османската империя.
Държавно устройство
[редактиране | редактиране на кода]По време на голяма част от съществуването си Османската империя е абсолютна монархия. Към втората половина на XV век султанът е на върха на държавната йерархия и упражнява политическа, военна, съдебна, социална и религиозна върховна власт, със съответната титла. Той отговаря само пред Бог и изпълнява ислямския закон (шариат).
След превземането на Константинопол през 1453 от Мехмед II, османските султани започват да се възприемат като наследници на Римската империя и това обяснява използването понякога на титлата цезар (на арабски: قیصر Qayser) на Рум и император,[1][6][7] заедно с титлата халиф.[b] Всеки нов султан, възкачил се на трона, бива тържествено препасван с меча на Осман в тържествена церемония, сравнима с европейските коронации.[8] Ако не е преминал церемонията, султанът няма право да включва децата си в линията на наследяване.[9]
Абсолютната на теория власт на султана е ограничена на практика от намесата на влиятелни членове на династията, на военната и бюрократичната върхушка, както и на религиозните лидери.[2] Към края на XVI век ролята на османските султани в управлението на империята започва да намалява в периода 1550 – 1700, когато управляват поредица от слаби султани. Макар и да нямат право да наследяват трона, жените от имперския харем и по-специално майката на султана Валиде султан също играят значителна роля в политическите решения по време на т.нар. Султанат на жените.[10]
По времето на Абдул Хамид II се установява конституционна монархия през Първата конституционна епоха.[11] През 1878 г. обаче султанът разпуска парламента и възстановява абсолютизма. През 1908 г. при Младотурската революция конституцията е възстановена и парламентът възобновява заседанията си, а Абдул Хамид II е детрониран и изпратен в изгнание.
От 2017 глава на Османската династия е Dündar Ali Osman, правнук на Абдул Хамид II.[12]
Османски султани
[редактиране | редактиране на кода]
Не бива да се бъркат или смесват османските с иконийските султани (виж и Настрадин Ходжа).
Външни препратки
[редактиране | редактиране на кода]Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б Findley 2005, p. 115
- ↑ а б Glazer 1996, „Ottoman Institutions“
- ↑ M'Gregor, J. The Race, Religions, and Government of the Ottoman Empire // The Eclectic Magazine of Foreign Literature, Science, and Art 32. New York, Leavitt, Trow, & Co., July 1854. OCLC 6298914. p. 376. Посетен на 2019-12-22. (на английски)
- ↑ Стивън Рънсиман в „Падането на Константинопол“ изяснява, че от легендарния основател на османската династия Ертогрул съществувал назад цял списък от 21 родители, водещи до Ной, като имало и други 31, после прибавени, за да направят хронологията по-убедителна. Линията на османците минавала през епонимния Огуз хан, родоначалник на огузите и през неговия син Тьок Алп и внука му Шамандур. Шамандурското племе било погълнато от османците в самия край на 13 век, оставайки враждебно на владичеството им. Друга легендарна версия сочи, че османският клон води началото си от най-старото огузко племе от общо 24-те. Тази легенда датира от 14 век след създаването на еничарския корпус, а през втората половина на 15 век придворните ласкатели на Мехмед Завоевателя съчинили ново родословие на османците, водещо началото си от пророка Мохамед. Самият Мехмед, за да направи впечатление и да привлече гръцките си поданици към османската кауза, твърдял, че неговата фамилия води началото си от един княз от имперския дом на Комнините, който емигрирал в Коня, приел исляма и се оженил за селджукска принцеса. В този смисъл едва ли е възможно, а и необходимо изясняването на произхода на родословното дърво на османците, понеже самите те са искали да прикрият първоначалната липса на благородническа кръв в него.
- ↑ Стивън Рънсиман. Падането на Константинопол, стр. 41 – 42 // Издателство на Отечествения фронт, 1984, второ издание. Посетен на 13 юни 2011 г.
- ↑ Toynbee 1974, pp. 22 – 23
- ↑ Stavrides 2001, p. 20
- ↑ Quataert 2005, p. 93
- ↑ d'Osman Han 2001, „Ottoman Padishah Succession“
- ↑ Peirce, Leslie. The sultanate of women // Channel 4. Архивиран от оригинала на 2007-12-03. Посетен на 2009-04-18.
- ↑ Glazer 1996, „External Threats and Internal Transformations“
- ↑ Son Osmanli vefat etti! (English: Last Ottoman died!) // September 24, 2009. Посетен на 19 February 2010.
Литература
[редактиране | редактиране на кода]- Findley, Carter V. The Turks in World History. New York, Oxford University Press US, 2005. ISBN 978-0-19-517726-8. OCLC 54529318. Посетен на 2009-04-29.
- Glazer, Steven A. Chapter 1: Historical Setting // A Country Study: Turkey. 5th. Washington, D.C., Federal Research Division of the Library of Congress, 1996, [Research completed January 1995]. ISBN 978-0-8444-0864-4. OCLC 33898522. Посетен на 2009-04-22.
- d'Osman Han, Nadine Sultana. The Legacy of Sultan Abdulhamid II: Memoirs and Biography of Sultan Selim bin Hamid Han. Santa Fe, NM, Sultana Pub, 2001. OCLC 70659193. Посетен на 2009-05-02. Архив на оригинала от 2009-01-05 в Wayback Machine.
- Quataert, Donald. The Ottoman Empire, 1700 – 1922. 2nd. Cambridge University Press, 2005. ISBN 978-0-521-83910-5. OCLC 59280221. Посетен на 2009-04-18.
- Stavrides, Theoharis. The Sultan of Vezirs: The Life and Times of the Ottoman Grand Vezir Mahmud Pasha Angelović (1453 – 1474). Leiden, Brill Publishers, 2001. ISBN 978-90-04-12106-5. OCLC 46640850. Посетен на 2009-04-18.
- Toynbee, Arnold J. The Ottoman Empire's Place in World History // The Ottoman State and Its Place in World History. Т. 11. Leiden, Brill Publishers, 1974. ISBN 978-90-04-03945-2. OCLC 1318483. Посетен на 2009-05-02.
 
|
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата List of sultans of the Ottoman Empire в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |
