Направо към съдържанието

Йезуитски орден

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Орден на йезуитите)
Йезуитски орден
Информация
Латинско имеSocietas Iesu
Съкратено имеS.J.
ЦъркваКатолическа църква
ДевизAd majorem Dei gloriam
ОснователИгнатий Лойола
Основаване1534 г.
Утвърждаване1540 – 1773/1814 г.
Численост18 139
Статутдействащ
Сайтwww.sjweb.info
Йезуитски орден в Общомедия
Една от версиите на печата на ордена. „IHS“ са първите три букви от IHΣOYΣ, името на Исус на гръцки. По-късно биват разтълкувани и като Iesus Homini Salvator, „Исус, човешкият спасител“, или Iesum Habemus Socium, „Имаме Исус за другар“ (латински)

Обществото на Исус, познато повече като Йезуитски орден (на латински: Societas Iesu, S.J. и S.I.; на италиански: Compagnia di Gesù, „Исусова дружина“) е християнски религиозен орден на Римокатолическата църква. Членовете на ордена се наричат йезуити.

Началото на ордена е дадено на 15 август 1534 г. от баския благородник Игнаций Лойола и няколко негови съмишленици в Париж, като самият орден е официално утвърден на 27 септември 1540 г. в Рим с була на папа Павел III,[1] озаглавена Regimini militantis Ecclesiae (За Ордена на войнстващата Църква).[2]

Игнаций и шестимата други основатели (Франсис Ксавие, Пиер Фаврие, Алфонсо Салмерон, Диего Лайнес, Николас Бобадила и Симон Родригез) си поставили за задача да пътуват до Палестина и Светите земи, с цел проповедническа дейност сред турците или, ако то се окажело невъзможно, да предложат своите услуги на папата. В края на 30-те години на XVI в. Игнаций, вече завършил престижния университет в Париж, и неговите спътници пристигнали в Италия. Седмината се опитали да отпътуват от Венеция към Светите земи, но на фона на подновената Италианска война между императора на Свещената Римска империя Карл V и френският крал Франсоа I, водена за контрол над Северна Италия, и в която участвали освен това Папството и Венеция, седмината не получили това разрешение и вместо това отишли в Рим.[3] Освен това оторизираните от Апостолическия престол за християнски пазители на Светите места францискански монаси позволявали само кратък престой в Палестина, заради усложнената политическа обстановка в региона, който бил завладян от Османската империя.[4]

Папа Павел III създал официално ордена със своя була от 27 септември 1540 г., а на следващата година Лойола бил избран за първия генерал на Обществото на Исус. Йезуитите били доста по-различни от останалите ордени. Като за начало Лойола и неговите наследници се избирали не за определен мандат, както било прието, а доживотно. Йезуитите освен това не пеели всекидневни църковни псалми в хор, по подобие на останалите ордени. Всеки новоприет член трябвало да положи обет за бедност, целомъдрие и подчинение, както и да премине през разработените от Лойола „духовни упражнения“.[5] През XVI век „упражненията“ били обект на критики, тъй като множество ревностни католици виждали в тях особена форма на мистицизъм, отдалечаващ се от ортодоксално приетите норми, поради което Лойола трябвало неколкократно да ги защитава пред Инквизицията. Въпреки че през 1548 г. те са публикувани официално и с одобрението на папа Павел III, „упражненията“ все пак не се отървали от критиците си.[6]

В следващите десетилетия йезуитите си осигурили от Апостолическия престол голям брой привилегии, сред които правото да дават дипломи от своите университети (по този начин подронвайки останалите вековни и наложили се висши учебни заведения в Европа), никоя местна власт, светска или духовна, нямала юрисдикция над тях, те можели освен това да навлизат необезпокоявано в територията на който и да е съществуващ манастир. Когато към това се добави тяхната вярност към папата и неимоверното им богатство (макар формално да полагали обет за бедност, подобно на другите ордени и йезуитите имали лостове, с които да го избегнат), може да се видят причините за съществуващата срещу тях определена ненавист в някои кръгове в Европа от това време.[7]

Сред основните задачи на йезуитите намерили място проповядването на Християнската религия в Новия свят, както и борба срещу силите на Реформацията в Европа. Чрез множество свои училища и университети, йезуитите осигурявали католическо образование на голям брой хора в Европа и най-вече на аристокрацията. Именно йезуитите, които вървели след испанските войски в Нидерландия (виж Бунт на Нидерландите), отстояли Фландрия и Брабант (ядрото на съвременна католическа Белгия) за католицизма.[2] Двама от членовете на ордена са сред основните ръководители на Трентския събор, а орденът като цяло изиграва важна роля за победата на католицизма в Полша.

Йезуитите създават толкова работещо и гъвкаво за времето си общество, че успяват да излязат извън първоначалните си намерения за борба с Реформацията и протестантството. Те успяват да вложат голяма част от силите си в мисионерство и завземане на позиции в мюсюлманския свят и Новия свят.

Благодарение на лидерството на Лойола и добрата организация и подготовка на кадрите на Ордена, католическата църква дава съдържание на приетата на проведения през 1545 – 1563 г. Трентски събор Контрареформация и успява не само да се съхрани, но и да мине в настъпление.

Орденът е забранен от папа Климент XIV на 21 юли 1773 г., но йезуитите продължават въпреки това да действат на територията на Прусия и Русия. Орденът възстановява дейността си официално през 1814 г.

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
O'Malley, John W. The Jesuits: A History from Ignatius to the Present. Rowman & Littlefield Publishers (16 октомври 2014), p. 1 – 3

Библиография

[редактиране | редактиране на кода]
  • Тонди, А. Иезуиты. М., 1955.
  • Леруа, М. Миф о иезуитах. От Беранже до Мишле. М., Языки славянской культуры, 2001 (Studia Historica).
  • Гийерму, А. Йезуитите. С., Кама, 2002 (Знаем ли…, 21).
  • Андреев, А., Шумов, С. Мальтийцы и иезуиты: Власть над миром. М., Алгоритм, 2005.
  • Хекертон, Ч. У. Тайните общества на всички времена. Т. II. От света на инквизицията до тайните общества на илюминатите. С., 2006.
  • Орден иезуитов. Правда и вымысел. Ред. А. Лактионов. М., АСТ; Харвест, 2007 (Историческая библиотека).
  • Worcester, T. (Ed.). (2008). The Cambridge Companion to the Jesuits (Cambridge Companions to Religion). Cambridge: Cambridge University Press. doi:10.1017/CCOL9780521857314
  • Mullett, Michael. The Catholic Reformation, Taylor & Francis Group, 1999. ProQuest Ebook Central.
  • O'Malley, John W. Saints or Devils Incarnate?: Studies in Jesuit History, BRILL, 2014. ProQuest Ebook Central.
  • O'Malley, John W. The Jesuits: A History from Ignatius to the Present. Rowman & Littlefield Publishers (16 октомври 2014),
  • O'Malley, John W. SJ. Gauvin Alexander Bailey Steven J. Harris T. Frank Kennedy, SJ. „THE JESUITS Cultures, Sciences, and the Arts 1540 – 1773“ University of Toronto press, 2000.
  • Mccabe, J. A Candid History Of The Jesuits, EVELEIGH NASH, LONDON, 1913.

Вижте също

[редактиране | редактиране на кода]

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ O'Malley, John W. The Jesuits: A History from Ignatius to the Present. Rowman & Littlefield Publishers (16 октомври 2014), p. 1 – 3
  2. ↑ а б Гаврилов, Борислав. „История на Новото време“. Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 2011 г., страница 71.
  3. ↑ Worcester, T. (Ed.). (2008). The Cambridge Companion to the Jesuits (Cambridge Companions to Religion). Cambridge: Cambridge University Press. doi:10.1017/CCOL9780521857314, p. 3
  4. ↑ Mullett, Michael. The Catholic Reformation, Taylor & Francis Group, 1999. ProQuest Ebook Central, p. 82.
  5. ↑ Worcester, T. (Ed.). (2008). The Cambridge Companion to the Jesuits (Cambridge Companions to Religion). Cambridge: Cambridge University Press. doi:10.1017/CCOL9780521857314, p. 4
  6. ↑ O'Malley, John W. The Jesuits: A History from Ignatius to the Present. Rowman & Littlefield Publishers (16 октомври 2014), p. 10
  7. ↑ Mccabe, J. A Candid History Of The Jesuits, EVELEIGH NASH, LONDON, 1913.
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Йезуитски_орден&oldid=11699612“.