Обсада на Янина
| Обсада на Янина | |||
| Балканска война | |||
 предаването на Янина | |||
| Информация | |||
|---|---|---|---|
| Период | 25 ноември 1912 – 5 март 1913 г. | ||
| Място | Янина, Османска империя | ||
| Резултат | Победа на Гърция | ||
| Страни в конфликта | |||
| |||
| Командири и лидери | |||
| |||
| Сили | |||
| |||
| Жертви и загуби | |||
| |||
.svg){kind=small}
Обсадата на Янина е сбор от гръцки военни операции, завършили с превземането на град Янина по време на Балканската война.
Гръцко настъпление към Янина
[редактиране | редактиране на кода]Съгласно плановете на гръцкото военно командване, в началото на войната основните гръцки сили настъпват в Тесалия и в посока Солун, където са концентрирани и основните османски части в района на гръцката граница. Военните действия в Епир се водят от отряд под командването на генерал Константинос Сапундзакис, по-късно преобразуван в Осма дивизия. На 3 ноември 1912 г. той превзема пристанището на Превеза и бавно започва да се придвижва във вътрешността към Янина. Отрядът достига подстъпите към града на 25 ноември, но поради малочислеността си не успява да го обкръжи. Дори и след превземането на Солун (9 ноември) гръцкото командване дълго време няма възможност да прехвърли подкрепления към Янина. Една от причините е съпротивата на остатъците османските войски в Македония.[1] Допълнителна причина е изострящият се териториален спор с гръцкия съюзник България. Българските претенции за Солун карат гръцкото командване да задържи голяма част от войските си в града и района.[2]
Първи опити за превземане на крепостта
[редактиране | редактиране на кода]В средата на декември гръцките войски, подсилени с една дивизия, предприемат първия щурм на Янинската крепост, но търпят неуспех. Силният османски гарнизон начело с Мехмед Есад Бюлкат паша преминава в контранастъпление и изтласква гърците на юг.[4]
В първите дни на 1913 г. на подстъпите на Янина са прехвърлени значителни гръцки подкрепления (три дивизии) от превзетите Солун и Хиос. Общото командване преминава в ръцете на престолонаследника Константинос.[1] С тях съотношението на силите се променя и, макар да търпят повторно неуспех, при втората си атака на крепостта (на 20 и 22 януари) гърците успяват да изтласкат част от защитниците от позициите им.[5]
Превземане
[редактиране | редактиране на кода]
В края на февруари числеността на гръцките войски достига 75 хиляди души. Защитниците на Янина наброяват около 30 хиляди души, половината от тях разположени в града, а останалите северно от него. Обсадените имат съвсем ограничено количество муниции и не могат да разчитат на значителни подкрепления, но продължават активно да се отбраняват.[1]
Гръцкият план за превземане на Янина предвижда основен удар по най-добре защитения западен сектор, като за целта е сформирана ударна група от около 20 хиляди души. По останалите сектори се провеждат заблуждаващи маневри. След артилерийска подготовка на 3 март, сутринта на следващия ден ударната група атакува османските позиции от югозапад. Подведено от противниковите действия, османското командване е концентрирало повечето си сили в южния сектор при Бизани и не успява да реагира на нападението, като понася тежки загуби. На 5 март комендантът на града Есад паша капитулира, но не малко от османските войски успяват да се изтеглят на северозапад и да се свържат с остатъците от Вардарската армия.[1]
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б в г д е Въчков, Александър. Балканската война 1912 – 1913. София, Анжела, 2005. ISBN 954-90587-2-7. с. 148 – 151.
- ↑ а б Hall, Richard. The Balkan Wars 1912 – 1913: Prelude to the First World War. Routledge, 2000. ISBN 0203138058. с. 83 – 84.
- ↑ Erickson, Edward. Defeat in Detail: The Ottoman Army in the Balkans, 1912 – 1913. Greenwood Publishing Group, 2003. ISBN 0-275-97888-5. с. 304.
- ↑ Erickson, Edward. Defeat in Detail: The Ottoman Army in the Balkans, 1912 – 1913. Greenwood Publishing Group, 2003. ISBN 0-275-97888-5. с. 293 – 298.
- ↑ Erickson, Edward. Defeat in Detail: The Ottoman Army in the Balkans, 1912 – 1913. Greenwood Publishing Group, 2003. ISBN 0-275-97888-5. с. 299 – 304.